Зак изимитира движенията, които щяха да съпровождат обезоръжаването на другото дете, влязло в ролята на управляващ лагера. След което се озовахме в тила на групата. Присъединихме се към тях, когато те отидоха да нападат другия край на коридора, а ние симулирахме изкачване нагоре по стълби. Лиъм измърмори нещо под носа си, което накара Майк, Гонзо, Оли и Сара да избухнат в смях.
– Спрете! – викна Коул. – Лий, и ти напускаш. Майк, ти също!
Лиъм се обърна назад, а на лицето му беше изписано пълно изумление.
– Моля?
– Ти – повтори бавно Коул, все едно проблемът беше в слуха на Лиъм, – напускаш.
– И защо така? – Лиъм се обърна към мен, жестикулирайки с ръце и изисквайки от мен нещо, което нямах намерение да му давам. В секундата, в която думите излязаха от устата на Коул, цялото ми същество бе завладяно от облекчение. Изражението на Лиъм се промени внезапно и придоби мрачен вид, докато той клатеше глава и се въртеше настрани по посока на брат си.
– Защо? Направих всичко, което поиска. А и двамата с Майк имаме опит в ударите срещу камиони. Така че... защо?
Децата около нас започнаха да пристъпват от крак на крак и да гледат встрани. Напрежението бързо нарастваше от неловко към болезнено.
– Защото – заобяснява Коул, докато скачаше от стълбата – реших, че дванайсет сте прекалено много... Та вие буквално се препъвате един в друг. А ние трябва да влезем и излезем по-бързо и по-тихо. Ако го възприемаш лично, значи си идиот.
– Това са глупости – отвърна Лиъм с ръце на хълбоците си. – Просто искаш да ме разкараш от играта.
– Е, в интерес на истината, поведението ти хич не ти помага, малки братко – каза Коул и протегна ръка напред. – Каската и оръжието ти. И иди някъде да се успокоиш. Майк, трябваш ми като друг агент от отряд „Пси“... Третата врата вдясно. Да, точно там...
Лиъм изтръгна ремъка на автомата от рамото си и го навря в гърдите на брат си. След това откопча каската и я остави да падне на земята. Завъртя се на пети и се запъти към тунела и вратата, водеща към гаража. Тялото му бе сковано, а изражението – сурово и яростно.
Вдигнах пръст към Коул, преди да успее да ми каже нещо негативно, и последвах Лиъм навън. Той вече беше на около три метра пред мен в тунела, но когато все пак го зърнах, извиках:
– Хей!
Той спря, но не се обърна. Разкопчах собствената си каска и го приближих бавно, разпознавайки червенината, която бе заляла шията му, и начина, по който ръцете му се бяха свили в юмруци. Вените му бяха видимо изпъкнали, толкова здраво се бе стегнал.
– Лиъм – казах тихо аз. – Погледни ме!
– Какво? – отговори той, докато подръпваше униформата си. – И тези ли трябва да ви дам?
– Искам да се успокоиш – помолих го аз. – Съжалявам... но ти сам знаеш, че трябва да стане така.
– И какво точно е „така“? – попита той. – Ти просто си стоиш там тихо и позволяваш да ме изгонят, все едно съм хлапе, изпратено да си ляга!?
Въздъхнах от безсилие.
– Налага се да го слушаме. Тук трябва да има някакъв вид ред и структура. Иначе всичко ще се разпадне.
Лиъм се взираше в мен, а неверието му преминаваше в безрадостна усмивка.
– Разбирам – каза той, когато започна отново да ходи. – Повярвай ми, Руби. Разбирам!
Щом се прибрахме обратно в Ранчото след шест часа, той вече беше изчезнал. Зу ме чакаше в спалнята и стискаше в ръцете си сгънато парче хартия. Наблюдаваше ме, докато го четях, а очите ù караха сърцето ми да усеща болка.
В търсене на Лив. Успех.
Не бях разстроена. Направо бях бясна.
– Тръгнал е, и то без да вземе каквото и да е подкрепление. Отново! – отбелязах аз, издърпах ризата си над главата и изритах униформата си. Зу вече беше облякла огромната риза и шортите, с които спеше. – Нали?
Тя кимна, а после вдигна тетрадката си, на която пишеше: Какво става? Прелисти страницата: Защо се държите като кретени?
– Дунди ли те накара да ме попиташ това?
Зу се върна на първата страница, подчертавайки първия си въпрос два пъти. Какво става?
– Обикновено разногласие – уверих я аз, а малката лъжа вече ме глождеше. Надянах раздърпаната риза и долнището и седнах до нея върху леглото ми. – Май тази вечер ще сме само аз и ти.
Легнах назад по гръб и тя ме последва. Благодарна бях за топлината ù до мен, за присъствието ù, което сякаш винаги подслаждаше горчивите ситуации. Бях усетила остатъка от симулацията като нечия разходка върху гроба ми. Все още не можех да се отърся от това чувство.