– Не съм говорила с него за това – признах си аз.
Да не си пропуснала това? Тя ми посочи към последния ред.
Поклатих глава и преглътнах тежко.
– Видях го.
Зу ме изучаваше с поглед – черните ù очи проникваха в мен и светеха с разбиране. Да не се чувстваш така, сякаш не го заслужаваш?
– Аз мисля, че той.... Смятам, че той заслужава много повече от най-доброто, което аз бих могла да му предложа. – За пръв път си позволявах да го изрека на глас и пускането на думите в пространството като че ли само добави допълнителен товар към целокупната тежест на истината. Усещах се зле, изпразнена. „Той заслужава нещо по-добро от мен.“
Тя изглеждаше разкъсана между повика да ме срита и да ме прегърне, но се спря на последното. Твърде късно осъзнах как това щеше да ù се отрази – как някой, който и без това вече беше достатъчно паникьосан и уплашен, щеше да реагира, виждайки как хората, които приемаше за своя опора, се срутваха, губейки почва под краката си.
Когато той се върне, трябва да поговориш с него, нали?
– Добре – казах аз, но въобще не бях толкова сигурна като нея, че той въобще ще иска да говори с мен.
И ако отново отидеш на лошото място, каза простичко тя, ела и го кажи на някого от нас, така че да можем да ти помогнем да се върнеш.
– Не искам да съм ви такъв товар – прошепнах аз. – „Единственото, което някога съм желала, бе да ви защитавам.“
Не е товар, ако хората сами искат да го носят, ми посочи тя и след като бе изложила и последния си довод, позволи на съня да я отнесе. Аз се завъртях настрани и се помъчих да направя същото.
Очевидно в някакъв момент бях успяла, защото сънувах, че ходя из влажните, тъмни коридори на Щаба, по пътя към разхвърляния кабинет на Албан, а очите ми обхождаха голите крушки над мен. В следващия миг вече бях в различен коридор, под краката ми имаше студени плочки, а ризата ми бе захваната от малки юмруци.
Дръпнах се назад, а умът ми започна да изплува от мъгливата омара на съня, събуждайки се пред ужасения поглед на Зу. Светлините на долния коридор бяха угасени, както се случваше винаги след полунощ. Тя стоеше в контраст на сенките, а върху лицето ù притеснението превземаше объркването. Докато пристъпваше колебливо към мен, веждата ù се вдигна. Тя се протегна към ръката ми, която бях притиснала към сърцето си в опит да го укротя.
– Съжалявам – казах ù аз. – Извинявай... Сомнамбулство... Стрес... Това е... – Не можех да накарам езика си да извади правилните думи, но тя сякаш ме разбра. Зу пое ръката ми решително и ме заведе обратно в нашата стая, като не ми позволи дори веднъж да се спъна. Чувствах главата си достатъчно лека, че да мога пак да се отнеса. Щом се озовах обратно в леглото, ударих непохватните си колене в металната решетка. Последното нещо, което си спомням, беше как Зу ме галеше по косата и я приглаждаше отново и отново, докато болката, която бушуваше в черепа ми, ме отпусна и аз бях способна да дишам нормално.
В ранните часове на следващата утрин с екипа за Операцията се отправихме към пустинята на Невада.
Петнайсета глава
Държах корема си притиснат към канавката, игнорирайки болката в мускулите на долната част на гърба ми. Не изглеждаше нормално в пустинята да е толкова студено, но предполагам, че поради липсата на слънце, както и на кичести дървета и храсти наоколо, просто нямаше нищо друго, което да улови в капан топлината от предния ден. Безименни планини се издигаха зад нас в тъмни оттенъци на черното. Докато часовете се нижеха, продължавах да наблюдавам през рамо как назъбените им форми изсветляват в цвета на всяка нова извивка. Като изключим жълтите изсушени купчини от ниски бодливи храсти, липсваше нещо друго, което да привлече погледа.
– Какво беше това? – чух Гав да пита. – Да не е гърмяща змия? Долових някакво трополене.
– Това бях аз. Пиех от манерката си, тъпако – отвърна му Гонзо. – Господи, човече! Да не си остави топките в Калифорния?
Изшътках им веднъж, а после и втори път, когато едно от момичетата започна да се оплаква, че трябва да се изпишка.
– Казах ти да не пиеш толкова много вода по време на пътя ни насам – напомни ù Сара. – Ама ти никога не ме слушаш.
– Съжалявам, ама нямам пикочен мехур като на скапан ленивец.
– Искаш да кажеш като на камила ли? – поправи я Сара.
– Исках да кажа ленивец – повтори другото момиче. – Веднъж четох някъде, че те ходят по нужда веднъж седмично.