Завъртях очи към небесата, молейки ги за сила, и се зачудих дали Вида не се чувстваше във всеки момент от всеки един ден.
– Статус? – Гласът на Коул звучеше в ухото ми.
– Същият като преди час – казах аз, докато притисках слушалката. – Засега нищо. Край.
Докарали бяхме двата високопроходими джипа до този празен участък от междущатски път 80 и заехме позиции отстрани край пътя. Луси и Майк обърнаха колите и ги откараха обратно в Лоудай. Коул и аз бяхме набелязали подходящото място на магистралата, което бе съобразено с разстоянието до лагера. Просто достатъчно далеч от лагера, така че никой да не забележи спиращите бързо превозни средства. Но единственото прикритие, в което можехме да се притаим, бе канавката покрай напукания асфалт. Извихме телата си, за да съвпаднат с формата ù, и зачакахме.
Минаха още десет минути, преди ушите ми да регистрират лекото бучене на далечен двигател. Знаех си, че не ми се е причуло, когато и останалите започнаха да се раздвижват, опитвайки се да придобият по-добра видимост от ръба на канавката. Няколко секунди по-късно се появиха и първите проблясъци на светлина – фарове, които растяха и като големина, и като мощност, която прорязваше тъмнината.
Погледнах към канавката и ето че го забелязах – три присветвания от фенерче. Оли бе оставен там, за да провери маркировката на камиона. Този бе правилният.
Зак ме удари по гърба. Вълнението бе извикало усмивка на лицето му. Почувствах я като електричество, което разтърси тялото ми, и му върнах усмивката, докато се изправях.
Застанах по средата на пътя. Ръцете ми трепереха едва доловимо, докато камионът с полуремарке се носеше по шосето. Вдигнах ръце, когато фаровете ме заслепиха. Не можех да зърна много от шофьора зад стъклото, но видях бързото движение, когато ръката му се отклони, за да натисне клаксона. Позволих на невидимите ръце в ума ми да се протегнат насляпо, опипвайки и търсейки неговия ум... протягайки се, протягайки се, протягайки се... и най-после осъществявайки контакт.
Камионът смогна да спре на метър от мен.
Усетих някакво завихряне от лявата ми страна, когато членовете на импровизирания тактически екип се изправиха от канавката, изтичаха към задната част на камиона, за да отворят ремаркето и да скочат вътре.
Притиснах слушалката, докато притичвах покрай камиона, за да отворя вратата на шофьорската кабина.
– Вече имаме превоз. Край.
– Фантастично! Продължавайте с втора фаза.
Шофьорът беше замръзнал зад волана и очакваше инструкциите си от мен. Претърсих спомените му и издърпах един отпреди седмица, в който той караше по абсолютно същия маршрут. Избутах го в предната част на ума му и произнесох само една дума.
– Карай!
Свих се колкото можех по-долу в кабината и свалих черната ски маска върху лицето си. От време на време се издърпвах нагоре над таблото, за да проверявам периодично дали все още се движим в правилната посока. Шофьорът на камиона беше надул някаква рап музика, която бе достатъчно гневна и пулсираща, че да ме изнерви. Затова се пресегнах и я изключих, пропускайки точния момент, в който в полезрението ми се появи сива, избледняла от слънцето двуетажна постройка с близо триметрова ограда.
– Имаме видимост – предадох аз. – Всички добре ли сте отзад в автобуса?
– По-добре не сме били – бе отговорът на Зак. – Време на пристигане?
– Две минути.
Поех си една успокояваща глътка въдух, когато направихме завой, слязохме от магистралата и продължихме по второстепенен път. Двамата агенти на СОП, стоящи на портала, издърпаха някаква преграда, докато шофьорът – пухкав, брадат мъж с риза с къс ръкав – се заемаше с напълно безизразно лице да предприема маневри за обръщане на камиона и влизане на заден ход. Над района за разтоварване, който беше край основната сграда, беше разпънат брезент. Вече бяха изкарали количките навън в очакване на продоволствията, които щяха да бъдат освободени и внесени вътре. Двама от агентите на отряд „Пси“ бяха седнали върху тях и пушеха, но хвърлиха цигарите си и станаха, когато камионът се отправи на заден ход към тях. Другите, които бяха затворили портала, се бяха забързали също към нас. Поех си последен дълбок дъх.
– Вътре сме. Готови за действие! – информирах ги аз. – Двама агенти на СОП пред вашата врата. Отзад се приближават още двама.
– Тихо и бързо! – напомни ни Коул. – Десет минути започват да текат сега!
Пети агент пристъпи към прозореца на шофьора и извика:
– Добрутро, Франк!
Избутах в ума на Франк образ, в който той сваля прозореца, наведох се над него и още преди очите на агента да бяха успели да се разширят, аз насочих пистолета директно към лицето му. Той беше млад – може би около възрастта на Кейт. Щом ме зърна, усмивката се изпари от лицето му. Цялото му тяло се дръпна назад тревожно и той се пресегна за пушката си.