– Готово! – извика той. – Имаме осем минути. Изтривам записа от камерата. Нико му бе показал как да върне кадрите назад, да прескача през вече записани образи, тъй като се беше досетил какви програми използват. Вероятно е бил доста близо до реалността, тъй като Зак изстреля победоносен юмрук във въздуха, когато приключи.
– Отключи спалните горе – казах му аз, сочейки към най-близкия компютър. – Паролата е главно П, главно С, главно И, едно, три, девет, осем, удивителен, звездичка. Вкара ли я?
– Потвърждавам! – Той предаде следващата част на другите от екипа, за които се надявахме, че вече се отправят нагоре по стълбите. – Отключвам вратите.
Аз извадих на преден план някакъв спомен на жената, седяща пред единия от компютрите и пред съобщение, което бе изпратила до системата на СОП – точно както исках да направи и сега, а после отново след два часа. Щом се отдръпнах назад, премахнах и спомена ù за мен и Зак, влизащи в стаята. Тя просто кимна и продължи да си работи, седейки пред мониторите – очите ù гледаха невиждащо, а лицето ù бе като празна плоча.
– Контролната е извън играта. Край! – информирах аз.
– Прието! – дойде изреченият с облекчение отговор на Коул. – Продължете нагоре с другите!
Зак удари бутона край вратата и я отключи, след което излезе. Аз бях точно зад него, когато той подскочи, вдигна пистолета си и се прицели...
– Аз съм – дочух познат глас. – Аз съм! Не стреляй...
Неверие – тъпо и приглушено неверие ме обзе, докато получавах потвърждение от очите си за това кой стоеше от другата страна на пушката на Зак.
Лиъм.
– Какво, по дяволите, човече? – извика Зак и запрати към него яростен юмрук. – За бога! За малко да те застрелям!
Аз не бях и помръднала. Нямаше никакъв смисъл – това не беше той. Той бе отишъл да открие Оливия. Не беше възможно да ни е последвал. Не можеше да е толкова глупав. Не и Лиъм. Не и Лиъм...
Така се бях съсредоточила върху лицето му, докато вдигах маската си нагоре, че не забелязах червенокосата жена зад него. Дивните ù къдрици се спускаха покрай черната ù риза с дълги ръкави. Тя бе облечена с черни дънки и ботуши, но не можах да видя ясно лицето ù, докато не свали фотоапарата, който щракаше безпощадно и улавяше всичко около нея.
– Кой – чух се да казвам аз с тих и яростен глас, – по дяволите, е това?
– Статус? – попита Коул. – Съкровище... статус?
Лиъм отвърна на каменния ми поглед с един от неговите подобни.
– Това е Алис от Разпространение.
– Човече – каза Зак, докато клатеше глава. – Човече, това е лудост...
Алис изглеждаше млада, може би в края на двайсетте, но чистото ù лице без капчица грим ù придаваше вид на по-голяма от нас само с няколко години. Тя беше по-висока от Лиъм, стройна, но достатъчно силна, че да влачи раница, която май тежеше два пъти повече от нея.
– Приятно ми е да се запознаем – каза тя. – Еха! Това е... диво.
Лиъм не ме гледаше, за да потърси одобрението ми, а следеше за реакцията ми. Изведнъж адреналинът се завърна обратно в тялото ми и ме хвърли в действие. „Приеми, адаптирай се, действай.“ Притиснах пръст към слушалката си, прекъсвайки молбата на Коул за статус, и се обърнах към стълбището в края на коридора.
– Лиъм е тук – информирах го аз. – С репортерка от Разпространение.
Линията бе погълната от статичен шум. Когато стигнахме до стълбите, Зак ми хвърли поглед, изпълнен с неудобство, сякаш и той също си представяше реакцията на Коул на това.
Най-накрая той отговори:
– Я пак повтори!
Отново му предадох информацията, докато заобикаляхме ъгъла на стълбите и преминавахме през вратата, която екипът бе оставил отворена.
Странната, позната миризма, която бях доловила по пътя нагоре, най-после получи своето обяснение, след като влязохме вътре. Войниците – със запушена уста и завързани крайници – бяха наредени край същата стена, върху която бяха използвали шаблон, за да напишат съобщението си: ПОКОРСТВОТО ПОПРАВЯ ИЗВРАЩЕНИЯТА.
Ударният екип тъкмо беше в процес на изкарване на децата от петте тъмни стаи, които бяха подредени по протежение на отсрещната стена, като се мъчеха да ги придумат да излязат. Веднага видях какъв е проблемът.
– Свалете си маските! – наредих на другите. – Всичко е наред. Камерите са изключени. – Децата нямаше да излязат, докато не се уверяха, че и ние също сме деца, че не ги лъжеха отново или пък че не прибираха просто други чудовища в черни униформи. Един от тийнейджърите от първата стая подаде главата си навън, зърна пистолета, който Гав държеше, и незабавно се изтегли обратно вътре. Канеше се направо да тресне вратата, но Джош я бе хванал своевременно.