Фотоапаратът на Алис щракаше като насекомо, опитвайки се да запамети гледката от всеки ъгъл. Аз се завъртях на пети и го избих от ръцете ù, мечтаейки си връзката му около врата ù да не съществуваше, за да можеше да падне и да се раздроби на плочките.
– Имаш ли нещо против? – сопнах ù се аз. Боже, бе достатъчно зле, че децата са тук. Не можеше ли да им даде поне секунда спокойствие, за да успеят да се осъзнаят?
– Руби – започна Лиъм, но Алис му махна да замълчи.
– Няма проблем. Схващам. – След което отново я видях да вдига фотоапарата, но този път направо пусна да записва видеоклип. Очевидно нищо не разбираше.
– Пет минути – предупреди ни Коул. – Тръгвате ли навън?
Изтичах до най-близката врата и погледнах вътре. Дървените легла скърцаха, докато тежестта върху тях се местеше, а в мен се взираха лица. Аз се пресегнах навътре и запалих лампите, така че те да видят лицето ми по-добре. До мен достигна миризма на пот, която се блъсна в мен, преди да заприиждат хленчовете и шепотите на ужас. Дузини малки лица изникнаха от тъмнината. Ръце се вдигнаха, за да прикрият очите си.
„Боже мой!“
Те бяха облечени в онези тънки, хартиени униформи, кодирани съобразно цветовете, по които ги бяха класифицирали. Усетих как стомахът ми започва да се свива. Едно момиче се извърна и разкри идентификационния номер, който някой набързо бе написал с перманентен маркер върху задната част на ризата ù. Това наистина бяха деца – девет, десет, единайсет, дванайсет – и само малцина от тях бяха над четиринайсетгодишни. Всичките бяха с изпити бузи, остъргани от глада. Притиснати от нуждата – ако не за храна, то тогава за всичко останало.
– Вие успяхте! – Колкото повече се взирах в момчето, което разбута другите, за да стигне до вратата на Стая Три, толкова по-трудно ми бе да повярвам, че това беше Пат. Те бяха остригали тъмната му огромна коса и го бяха облекли в синя дразнеща памучна фланелка и къси панталони. Той беше тук едва от седмица, а краищата на тялото му бяха прокървили вече в тъмнината на това място.
Изведнъж момчетата от стаята на Томи занемяха и се запротягаха към него, когато той излезе в коридора – молеха го с тънките си гласчета да се върне.
„Нощем колибата не се напуска – ми бе казало едно от по-големите момичета в Колиба 27. – Не я напускаш дори и да гори. Защото те ще кажат, че си искала да избягаш, и за тях това е достатъчна причина, за да те застрелят.“
Никое от другите деца не последва Томи и Пат навън.
Умът ми се опитваше да измисли нещо, което да ни помогне, за да не се налага да ги изкарваме навън.
– Името ми е Руби – казах аз бързо – и аз съм една от вас. Всички ние тук сме като вас, като изключим жената с фотоапарата. Искаме да ви освободим. Ще ви закараме на безопасно място. Но трябва да действаме бързо. Колкото може по-бързо, и то без да наранявате себе си или някого около вас. Последвайте ги... – Посочих към Гонзо и Оли. – Бързо, бързо, бързо. Става ли?
По дяволите, те все още не помръдваха. И ние не се движехме, а времето отброяваше секундите така шумно в ушите ми, че не можех да ги различа тях от ударите на сърцето ми. Отворих уста, чудейки се какво друго можех да им кажа. Какви бяха думите, които ме бяха убедили да взема хапчетата, които Кейт ми бе предложила? Или дали пък не бях разбрала, че това е последният ми шанс да се измъкна оттам?
За тях най-вероятно това беше огромен шок. Ние бяхме атакували толкова бързо, че те все още не можеха да осъзнаят, че това е самата реалност.
– Роза? – извиках аз. – Роза Круз? Тук има ли Роза Круз?
Никой не проговори, нито пък вдигна ръка, но с крайчеца на окото си забелязах леко движение – помръдване, което бе едва доловимо, – като при някого, който леко се поизправя. Пристъпих напред покрай Томи и огледах десетте лица в Стая Шест. Отзад имаше едно момиче – висока беше почти колкото мен, може би на тринайсет или четиринайсет. В някакъв момент от живота си най-вероятно бе имала дълги, бляскави къдрици, но някой се бе постарал да не остане нищо от това. По лицето ù не разпознавах никаква прилика със сенатор Круз, като изключим топлия маслинен оттенък на кожата ù и тъмните ù очи. Но когато тя наклони глава и премести погледа си към мен, опълчвайки се на страха си макар и само за една секунда, тогава сякаш зърнах майка ù.
– Роза – казах ù аз. – Майка ти те чака.
Тя се сепна от внезапното внимание, но след като си пое дълбоко дъх, излезе навън от непрогледно черната стая, като че ли се откъсваше от последния захват на кошмара си. Ръцете на Роза се свиха покрай тялото ù. Дишането ù бе тежко и учестено, а очите ù подскачаха наоколо.