– Погледни ме! – казах ù аз, като ù протегнах ръка. – Само мен! Това наистина се случва. Ще те изкарам оттук. Съгласна ли си?
Съгласна. Треперещите ù, студени пръсти докоснаха върховете на моите и се приплъзнаха там. Напрежението, което сковаваше раменете ù, не се успокои, докато не я хванах по-здраво. Останалите момичета от стаята ù започнаха да се скупчват зад нея и чак тогава и последната група деца позагуби притаената си частица колебание и ги последваха.
– База – казах аз, докосвайки слушалката. – Започваме евакуация.
– Две минути – отвърна Коул, който звучеше доста по-стресиран от мен. Това бе добре. Те щяха да дойдат с нас. Имаха ни доверие. Благодарността, която усетих, накара очите ми да се напълнят със сълзи.
Другите ни последваха – подреждайки се един след друг и движейки се бързо. По плочките шляпаха крака, които размазваха локвата прясна боя, изляла се от забравената кутия. Някои от тях спираха, за да погледат двамата овързани агенти на СОП, но нямаше никакъв смях, никакви усмивки, никакви възгласи – и това беше логично. Вероятно се чувстваха така, сякаш преминаваха през сън.
Вкарах Роза в редицата и надзърнах към стената, върху която войниците бяха изписали онзи надпис. Децата се облягаха на него и го използваха, за да се задържат, докато завиваха надолу по стълбите, като размазваха отново тази червена боя, оставяйки в нея дири от ръцете си и пръстовите си отпечатъци. Алис стоеше пред нея като вцепенена и вдигна фотоапарата си.
Това бе последният ясен, неподвижен спомен, който остана в мен, преди нощта да се забърза и да премине в мъгла, която ни преведе надолу през стълбите, през главния коридор и навън през същата врата, през която бяхме проникнали. Ударът на студения въздух отми пулсиращата жега от кръвта ми. Отърсих се от страха и се оставих да си го представя – колко хубаво щяхме да се почувстваме, когато напуснехме Търмънд, когато прекрачехме през портата му за последен път.
Кейт може и да ме бе извела, но до този момент май не осъзнавах напълно, че все още бях затворник в онова място. И не лечението щеше да ми осигури усещането за освобождаване от тази ужасна реалност. Това щеше да е дело на знанието, че със сигурност никога повече нямаше да могат да ме принудят да се върна там.
Зак помогна на Лиъм да качи мотора си в камиона, а после и на Алис да се озове горе. Улових въпросителния му поглед, когато я хвана за ръка, и кимнах. Тя трябваше да се прибере с нас. Станала бе свидетел на прекалено много и бе риск за сигурността ни. Гонзо и Оли бяха последните, които се качиха в камиона, след като бяха издърпали агентите на СОП вътре в лагера заедно с обезвредения шофьор на камиона.
Децата бяха принудени да седят на опакованите с фолио палети и кашони. Някои от тях държаха жълти и оранжеви светещи пръчици и фенерчета, които им бяхме раздали, за да нямат усещането, че са заключени в пълна тъмнина. Докато свалях вратата на прицепа, видях облегналия се на стената Лиъм, подпрял ръце на коленете си и наблюдаващ ме. Издърпах вратата на мястото ù уверено и я закрепих с резето.
Зак вече беше отпред на шофьорското място и изхвърляше GPS-а от таблото. Той свали прозореца и го метна навън. Един начин по-малко да ни открият, когато се усетеха какво става. Аз изтичах напред, за да отворя портата. Оградата не бе електрифицирана, но агентите я бяха затворили с катинар. Обърнах се да погледна към Зак и поклатих глава. Той ми махна да се връщам вътре и аз се покатерих обратно в кабината до него.
– Хвани се! – предупреди ме той и предаде съобщението на целия екип, който беше в камиона. Прицепът се наклони напред и атакува портала, като разпрати частици от него да се реят така, все едно бяха от стиропор. Една се захвана за предната джанта и започна да искри, но изчезна във въздуха, когато се качихме на магистралата. Така отлетяхме, преди слънцето дори да бе получило шанс отново да започне да се издига откъм гърбовете ни.
Шестнайсета глава
Карахме цели четири часа, преди да зарежем камиона в Рино. В един идеален свят щяхме да се приберем директно в Лоудай, като щяхме да спираме само колкото децата да облекчат пикочните си мехури и да поразтегнат крака, но превозното ни средство бе белязано с военни знаци. Ако продължавахме с него, някой можеше да го забележи.