Сенатор Круз бе уредила един стар автобус „Грейхаунд“ да бъде докаран от Орегон и оставен в края на град Рино, предупреждавайки ни, че това най-вероятно щеше да е единственият път, в който тя щеше да може да използва този си контакт, тъй като бившият губернатор на щата – неин приятел от колежа – бе внимавал никога да не се заплита твърде надълбоко с делата на Федералната коалиция, за което бе награден от Грей с правото да запази длъжността си.
Двамата със Зак помогнахме на всяко хлапе да слезе, а аз не бях в състояние да сваля малката усмивчица от лицето си, виждайки начина, по който те всички сякаш искаха да се завъртят в кръг под топлата слънчева светлина. Роза бе сред последните, които щяха да слизат. Тя подмина ръката на Зак и хвана моята.
– Добре ли си? – попитах я аз. – Как се справяш?
Момичето изпъна ръцете си назад и напред и ги размаха наоколо. Аз самата се стараех да поддържам усмивката на лицето си, така че тя да е наясно, че може да си позволи да повярва, че всичко ще се нареди. Нещо, което бях научила от Кейт.
Докато събирахме от камиона кашоните с храна и медицинските изделия и ги прехвърляхме в багажника на автобуса „Грейхаунд“, се чудех какво ли щеше да си помисли тя за това. Когато я видех отново, щях да ù разкрия пълната величина на онова, което тя бе сторила за мен. Исках да вярвам, че ако усещам всички тези неща, ако довеждах лика ù до съзнанието си и се фокусирах върху него, тя някак щеше да успее да разбере, че мисля за нея – че не я бях забравила.
Че щях да ида да я освободя.
Лиъм водеше Алис към автобуса, без да обръща внимание на погледите, които си разменяше екипът, докато те преминаваха покрай тях. След като обмени няколко тихи думи с нея, той се качи отново но мотора си и обясни на Зак, че ще кара след нас.
Протегнах ръка към Роза, която я прие с благодарност. Зак скочи на шофьорското място и се завъртя назад, броейки, за да е сигурен, че всички са се качили. Децата се сместиха на седалките и на пода. След миг на вкаменяваща несигурност по-големите започнаха да си играят с вентилационните отвори и лампичките.
– Дръпнете изцяло пердетата си и ги оставете спуснати – казах им аз. – Има още три-четири часа до мястото, където отиваме.
– Къде е това? – попита едно от децата.
– Ка-ли-фор-ния! – изпя Гав, удряйки в ритъм с месестите си ръце по седалката пред себе си. – Да тръгваме вече!
– Колани! – извика Зак, докато запалваше автобуса. След това, осъзнавайки, че има вградена система от високоговорители, повтори заповедта през нея. – Колани. Добре дошли на борда на Автобусни услуги „Пси“. Аз съм Зак и ще бъда ваш шофьор по време на вашето епично търсене на свободата. Ако погледнете през прозорците си, но вие очевидно не може да го направите, защото Руби току-що ви предупреди да не го вършите, бихте могли да покажете среден пръст на Невада, докато потегляме.
Това поне успя да накара някои от тях да се усмихнат. Вдигнах пръст нагоре към Зак и той ми отговори със същото. Автобусът се наклони напред и ние отново поехме... като на истинско пътешествие. Усмихнах се, колкото и да не ми беше привично, носейки се на моя соствен облак от щастие. Не бях готова да сляза – дори и за секунда, – докато не погледнах към Роза.
Тя бе седнала до прозореца и беше свила крака до гърдите си, беше ги вкарала под ризата и бе притиснала лице към коленете си.
– Роза – казах аз и сложих ръка на гърба ù. Номерът върху джоба на ризата ù – 9229 – бе идентичността ù на онова място. Исках тя да чуе името си. Да се почувства човек.
– Не трябваше да идвате. Все още не сме готови. Все още сме пречупени.
– Не! – отвърнах ù нетърпеливо. – Не сте! Различни сте... това е всичко!
– Те ни казаха, че онези, които са починали, са били добрите – довери ми се тя и тогава забелязах лек белег, който минаваше по протежение на лявата ù буза – тънка, спираловидна розова линия. Какво можеше да е оставило подобна диря, освен някой, който нарочно я бе надраскал върху кожата ù? – Че ние всички сме лоши и че никога... никога няма да излезем. Но те така и не направиха нищо, за да ни помогнат. Аз искам... Искам да бъда оправена. Всички го желаят. Вършехме всичко, което искаха от нас, но и то не беше достатъчно.
– Ако те са ви карали да се чувствате по този начин, то те са били лошите – отговорих ù аз. Отне ми миг, за да осъзная защо думите ми бяха дошли толкова лесно. Кланси. С какво това беше по-различно от нещата, които той се опитваше да ми каже? Поразместих се от неудобство, мъчейки се да мисля за Кейт вместо за това, за начина, по който тя ме бе успокоила след бягството от Търмънд. – Най-важното нещо, което някога си направила, е да се научиш как да оцеляваш. Не позволявай на никого да се държи с теб така, сякаш не е трябвало да оцелееш или заслужаваш да си в онзи лагер.