– И ти ли си била в лагер? – попита Роза. – Ти си излязла и нещата вече са се подобрили?
– Напът са да се подобрят – уверих я аз. – Майка ти ни помага за това.
Ето. Една мъничка, треперлива усмивка.
– Тя носи ли червения си костюм?
– Червен костюм ли? – повторих аз.
Роза кимна и най-после се отпусна на седалката.
– Мама имаше един тъмночервен костюм, който винаги носеше, когато отиваше на важно гласуване или дебат. Тя каза, че той плашел старите белокоси чичковци, които искаха да я накарат да си затваря устата или да си седне на задника.
– Не – отвърнах аз. – Но знаеш ли какво? Мисля, че тя вече просто няма нужда от него.
Момичето разпери пръсти върху сините къси панталони от униформата си.
– И ти си абсолютно... уверена, че тя иска да... Искам да кажа, че бих разбрала, ако не желае да ме види. Аз бях с баба, когато те дойдоха. Мама така и не ме е виждала, след като бях повредена... Искам да кажа променена.
– Тя те иска! – казах аз, а думите от мен се изливаха от някакво място, което не бях дръзнала да докосна след напускането си на Търмънд. – Повече от всичко. Няма никакво значение какво можеш да правиш или пък какво ти е казал който и да е в лагера. Тя е там и те чака.
Това бяха правилните думи. Разбрах го по болката, която съпровождаше изтръгването им от мястото, на което ги бях погребала.
Знаех го, защото това бяха точните думи, които си бях фантазирала, че някой ще ми каже точно преди баба да дойде да ме спаси.
Тя се обърна към мен.
– Благодаря ви, че дойдохте да ни вземете.
Не бях убедена, че мога да се доверя на гласа си, но промълвих:
– Няма за какво.
– Ще изведете още деца, нали? – попита тя. – Не само нас.
– Всички! – уверих я и облегнах глава на седалката, затваряйки очи. Това бе единственият начин, който знаех, за да преодолея плача. Това бе повече от възможност. Ние вече го бяхме правили. Щяхме да го сторим отново в Търмънд. Щяхме да превърнем този момент в реалност за всички. За всяко едно дете.
Зак вкара автобуса в гаража, както бяхме инструктирани от Коул. Децата, които не бяха участвали в акцията, ни чакаха. Те отвориха голямата ролетна врата, която бяхме държали затворена и заключена през цялото време, откакто ползвахме пространството. Сенатор Круз и Коул стояха малко по-навътре. Жената бе скръстила ръце пред себе си и макар да изглеждаше като цяло спокойна, дори от разстояние можех да различа как едва успяваше да се удържи. Издърпах назад пердето и се поместих настрани, за да може и Роза да я види. Сенаторът явно я бе забелязала в същия този момент, защото загуби напълно битката, която водеше с контрола над себе си, и се затича към вратите на автобуса точно в момента, в който направих път на Роза да мине. Момичето се хвърли към майка си от най-горното стъпало и почти успя да събори и двете на земята.
Останалите деца се обърнаха настрани. Бяхме им обяснили по време на пътя към Калифорния за това, което се бе случило в Лос Анджелис. Като се имаше предвид, че мнозинството от родителите им бяха участвали във Федералната коалиция или пък просто бяха живели в този район, това не бе успяло да захароса суровата реалност.
– Но ние ще ви помогнем да ги откриете – бях обещала аз. – Ако сенатор Круз със сигурност не знае къде са, ще потърсим из различни мрежи, за да намерим дири.
Коул бе останал на първоначалното си място, кимаше на членовете на екипа, които слизаха от автобуса, тупаше ги по гърбовете и гордо ги поздравяваше, докато те се изливаха и оформяха кръг около него. В краката му имаше раница, но той не се пресягаше към нея – не и докато Лиъм и Алис не слязоха от автобуса. Знаех какво ще се случи, но, честно казано, аз самата бях толкова раздразнена, че не смятах да му попреча.
Той направи знак на сенатор Круз. С Роза, която все още се бе гушнала в нея, тя каза спокойно:
– Хайде, всички! Последвайте ме! Сега ще ви осигурим по един приятен топъл душ, малко нови дрехи и едно хубаво ядене. Как ви звучи това?
Пътят на Лиъм и на репортерката от Разпространение към нас бе препречен от децата от Оазис, които се изляха като поток и образуваха линия, следваща сенатора надолу по тунела, преминавайки покрай Зу, Хина, Майк и Кайли, които бяха дошли на бегом да ни посрещнат. Те се присъединиха към групата деца, които бяха останали тук, очаквайки ни върху белия полумесец, нарисуван върху цимента.
В момента, в който се доближи, Коул се наведе, за да вдигне раницата, и я хвърли към Лиъм, който клюмна под тежестта ù, щом я хвана.