Лиъм издиша тежко.
– Може да използваме материала, който Алис днес засне, и да го предоставим за излъчване на техните партньори. Материал, в който ще има действително послание. Това ще докаже нещо, било и то само това, че хората няма защо да се страхуват от нас, децата. Ти май не разбираш. Няма значение дали ще успеем да изкараме всички деца от лагерите и да взривим всяка скапана ограда или стена, която се намира между нас и тях. Ако не променим разбирането на хората за нас, тогава къде, по дяволите, ще идат тези деца.
Коул скръсти ръце пред гърдите си и каза простичко:
– Довиждане, Лиъм.
Аз бях започнала да се обръщам с намерението да последвам Коул към тунела. Гневът караше главата ми да пулсира и изтриваше и последната следа от светлина в сърцето ми, когато изведнъж се дочу глас:
– Ако той трябва да си ходи, значи, това би следвало да се отнася и за мен.
Това бе Зеленото момиче, което бях видяла преди няколко нощи – онази, която бе нарисувала лунния полумесец на каската на Лиъм. Онзи момент, в който се бях запитала „коя“ бе тя, вече беше напълно логичен. Именно чрез символа Алис бе успяла да го разпознае при първата им среща.
– И поради каква причина...? – обърна се към нея Коул.
– Аз го прикрих. – Тя отметна тъмната си коса зад рамото си. – Знаех, че ще се среща с Алис, и не казах на никого.
– Аз също – добави Луси, чиито ръце се бяха зачервили от извиване. – Излъгах, че отива за припаси, които така и не видяхме, а и, честно казано, не искам да се бия. Съжалявам!
– И аз така – намеси се и Кайли. – Само че не съжалявам!
– И аз – включи се и Анна, една от Зелените, която успя да се спаси от Лос Анджелис. – Аз бях тази, която му показа как да достигне до файловете и да ги свали.
Покрай мен Зак се почесваше по главата и гледаше към тавана.
– Аз може и да съм му показал как би могъл при нужда да установи процедура за контакт с някого.
– Аз съм тази, която попита сенатор Круз как е влизала в контакт с хората от Разпространение – допълни едно друго от Зелените момичета. – Така че предполагам, че и аз съм за гонене?
– Аз също, тъй като...
Коул вдигна ръка, прекъсвайки Сара.
– Добре... За бога! Схващам, Спартак! Успяхте да изясните позицията си.
Той погледна към мен. Аз повдигнах рамо, оставяйки го да вземе решението. В този момент не се осланях на преценката си, а и ако те всички имаха интерес да саботират нападението ни над Търмънд, нямаше особено да съжалявам, ако си тръгнеха и отидеха да живеят някъде в безопасност и надалеч от нас, особено ако Хари наистина изпълнеше обещанието си да ни изпрати обучени войници.
– Имате право само на един опит – каза им той. – Докажете ми, че това работи така, както вие го искате, и ще адаптираме плана, но... – Гласът му изведнъж загрубя, когато децата зад нас започнаха да разговарят помежду си възбудено. Приближих се по-близо до него с желанието да използвам Коул като щит срещу вече видната истина, че повечето – ако не всички – бяха знаели за плановете на Лиъм и никой от тях не ме бе допуснал до тях.
„Те най-вероятно си мислят, че така ти се пада – прошепна глас в главата ми. – За това, че ги държа в незнание за начина, по който се отърва от агентите.“
Но разликата беше, че аз го бях сторила само с идеята да ги защитя. Коул бе напълно прав – Лиъм прекъсна една внимателно организирана Операция и въведе непозната променлива, поради която всичко можеше да завърши зле за нас, включително и за децата, които се опитвахме да спасим. Нова вълна от гняв се изля през мен.
– Но – продължи той – всички оставате тук и не можете, поради каквато и да е причина, да напускате Ранчото, без да поискате разрешение от нас. Това включва и теб, Морков.
Алис почервеня, след като чу този прякор, и без да го осъзнава, се протегна, за да заглади назад червената си коса.
Той се приближи с една стъпка до нея и заговори по-тихо. Познавах този поглед – начина, по който сините му очи се притваряха и иначе приятелската му усмивка не издаваше и капчица от презрението, което той изпитваше. Само тихият му, груб глас.
– Ако разкриеш местоположението ни на когото и да е в Разпространение, ще разбера.
Алис се наведе към Коул със скръстени пред гърдите си ръце. Едната ù вежда се повдигна предизвикателно.
– Няма да успееш. Но аз не съм в бизнеса с убийството на деца. За разлика от теб.
– Хей! – предупредих я аз. И Лиъм най-вероятно ù бе казал нещо за мен, защото в крайна сметка тя се отказа.
– Добре. Всички наред ли са? – Коул кимна и даде знак на другите, че очаква и те да му кимнат в потвърждение. – Страхотно. Дайте да свалим продоволствията от автобуса и да организираме всичко. Някой трябва да ми разкаже за лицата на агентите на СОП, когато са ви видели.