При тези думи напрежението се разсея. Гав започна да се смее, докато преразказваше история за това как един от агентите май се бе изпуснал, когато бе разбрал срещу какво е изправен. Зу се опита да ме хване за ръката, докато преминавах покрай нея, но ако трябваше да съм честна, исках просто да остана сама – не ми дремеше дали щях да нараня чувствата ù. Не ми пукаше, че тя се притеснява за мен, а и не исках да се преструвам, че нямам проблем с това развитие на нещата. Загубата на фокус бе пилеене на време. Тя означаваше още мъртви деца, които аз нямаше да мога да спася.
Исках да питам Нико дали има новини от Кейт и дали Вида и Дунди не се бяха появили. След това ми се щеше да доизясня детайлите на плана за това как щяха отново да ме отведат в Търмънд.
Постарах се да изгоря излишната си енергия, като взех тунела между Ранчото и гаража на бегом. Безсилието се изтичаше от мен с всеки удар на ботушите ми по цимента. Преминах през кухнята – покрай купички с паста и солети, които децата от Оазис бяха взели на влизане, за да идат да ядат в голямата зала. Така поне предполагах. Тогава най-после го чух как ме викаше.
Не забавих крачката си, не позволих на нищо в мен да омекоти бронята от гняв, която бях навлякла. Лиъм изтича, за да ме догони.
– Руби! Искам да говоря с теб!
– Повярвай ми! – отвърнах му аз. – Не искаш!
Продължих по коридора, докато той не ме хвана за ръка и не ме завъртя. Взрях се в лицето му, провиждайки отвъд напрежението, отвъд сенките на мръсотията по челюстта и бузите му, достигайки до настойчивостта на очите му... и за един момент тялото ми обърка желанието да го убие с желанието да го целуне.
Издърпах се настрани и отворих вратата към стълбището.
– Защо си сърдита? Защото не ти казах или защото знаеш, че съм прав? – попита ме той. – Защото според мен е по малко и от двете.
– Смятам, че Коул успя доста добре да ти открои множеството причини, поради които ти се сърдим – казах аз и се обърнах, когато достигнах до първата пощадка. Той бе по петите ми и се опитваше да ме вкара в същия тъмен ъгъл, в който бях откраднала целувка от него. И неясно защо, но това единствено ме изнерви допълнително, сякаш го правеше нарочно.
– Прав съм, Руби! – отбеляза той и отново взе китката ми.
– Докосни ме само още веднъж – предупредих го аз, – и ще съжаляваш.
Той освободи захвата си и се дръпна назад.
– Моля те, изслушай ме...
– Не! – отвърнах аз. – В момента дори не искам да те виждам!
Усмивката на Лиъм стана подигравателна.
– Защото имах дързостта да не се съглася с Коул ли, който никога не може да греши – за нищо на света.
Извърнах се към него и го блъснах в гърдите и с двете си ръце.
– Защото бе на косъм от това да бъдеш гръмнат, явявайки се откъм грешната страна на пушката на Зак! Защото можеше да умреш и аз нямаше да имам възможност да го предотвратя! Защото въобще не си помислил и всичко, към което се стремим, можеше да изпадне...
Очите му проблясваха със сини пламъци, когато ме придърпа към себе си.
И ме целуна.
Той ме целуна така, както аз го бях сторила в гората на края на лагера в Ийст Ривър. Сред тъмнината сякаш ни обгърна мирисът на влажна земя, прах и кожа. Груби – отчаяни – ръцете му се заплетоха в косата ми, а моите в якето му.
Той ме целуна и аз го оставих, защото знаех, че е за последно.
Избутах го настрани и усетих как нещо в гърдите ми се къса и разтваря, докато пространството помежду ни се пълнеше от студен въздух. Лиъм се захвана за стената, мъчейки се да си възвърне нормалното дишане. А аз се борех с възможно най-тъпия порив да седна на стълбите и да зарева.
Той си пое колебливо въздух.
– Анна каза... Каза, че Нико работи тайно върху някакъв вид вирус. Тя си мисли, че е за удара в Търмънд. Той е от онзи вид, при който човек трябва да проникне вътре и да го инсталира, преди да може каквато и да е атака да бъде предприета. – Гласът му звучеше кухо. – Дали случайно не знаеш нещо по въпроса?
Аз погледнах настрани.
– За бога, Руби! – добави той тихо.
Даваше ми шанс да му кажа истината за атаката над Търмънд, но нищо – камо ли пък той – нямаше да ми попречи да осъществя замисленото. Не се нуждаех от неговото одобрение.
– Те ще те убият – каза той, а от думите му се изливаше гняв. – Ти знаеш това.Те са наясно каква си и какво можеш да правиш. Целия лагер ли ще овладееш? Ще ги поставиш под свой контрол, както Кланси бе направил в Ийст Ривър? Те няма да ти позволят да напуснеш лагера жива, а и на теб не ти пука, нали?