Той разтърка лицето си и въздъхна с искрено раздразнение.
– Имам ли дори правото да попитам кой ти наби тази идея в главата? Той не е един от нас, Руби! Не е, а ти все още си на негова страна, казваш му нещата, които преди споделяше с мен. Обясни ми какво се случи. Обясни ми как отново да поправя това между нас. Не разбирам как така се отдалечихме. Не разбирам защо той има такава власт над теб!
– Не съм длъжна да ти се обяснявам. – Усетих как при тези мои думи едно студено парченце лед се разпростря по гръбначния ми стълб... независимо от това колко правдиви бяха те.
– Преди го желаеше – отвърна той. – Искаш ли да знаеш защо не ти казах за Алис и Разпространение? Почти го направих около стотина пъти. Почти ти признах онази вечер, когато бяхме в гаража, но се спрях, защото напоследък... Напоследък няма абсолютно никакво значение какво казвам аз. Ти и Коул винаги смятате, че то е грешно, тъпо или наивно. По дяволите, писнало ми е от тази дума. Нито съм глупав, нито съм сляп. Мога да се грижа за това да сме нахранени. Мога да поправя всяка развалена част, която се разпада. Мога да се погрижа всички коли да вървят. Мога да открия единствената реална възможност да сътворим някакво истинско добро в този и без това вече достатъчно стихиен свят, но това май не е достатъчно. Дори не ме забелязвате, нали? Не и той. А вече не и ти.
Не казах нищо. Не усещах нищо. Бях нищо.
– Опитвам се да мисля за онова, което идва после, как ще продължим с живота си, когато всичко приключи. Преди сме си говорили за това. Не искам нито едно от тези деца да изживява живота си, опетнено от болка, съжаление или кръв. И на теб не ти пожелавам подобно нещо. Можем да свършим добра работа, можем да накараме целия скапан свят да види, че ние сме добри деца, поствени в скапано положение. Моля те! Руби, моля те. Коул ще те отведе право до пропастта и през цялото време ще те държи за ръка.
Останах взряна в очите му само още миг, позволявайки на думите да се разширят и да запълнят онези части от мен, които се срутваха. „Помисли за момичетата – казах си наум аз. – Колиба 27. Сам.“ Всички тези хиляди деца, които бяха зарязани там, след като аз бях излязла. Лицето на Ашли – мъртвите очи, които се взираха в мен, обвинението, което четях в тях. „Къде беше ти? Защо не дойде по-рано?“
– Ако съм те наранил дори наполовина от това, което ти ми причини – започна той с дрезгав глас, – тогава, за бога, просто ме убий! Не мога да издържам така. Кажи нещо. Кажи нещо!
Аз можех да пожертвам това – нещото, което исках най-много – за тях и за тази сделка, която никога нямаше да излезе на нула. Не и напълно. Дължах им много повече от любовта си. Дължах живота си на всяко едно от тези момичета. Те трябваше да разберат как се бях почувствала днес, докато напускахме Оазис. Ние щяхме да открием лечението, дори ако това беше последното нещо, което щях да свърша на тази земя, а то щеше да ги чака, когато те излезеха навън. Те щяха да познават истинската свобода – не защото щяха да са в състояние да захвърлят ужасяващите си способности – онова нещо, което ги бележеше като изроди. А защото най-после щяха да могат да направят всеки избор, който им е бил отказван с години. Те можеха да отидат където си поискат. Да бъдат с хората, които обичат.
В края на краищата нямаше абсолютно никакво значение какво щеше да се случи с мен, сега разбирах какво бе имал предвид Нико, когато говореше за това, че ще „компенсира нещата“. Аз самата не можех да се върна назад и да променя онова, които им се беше случило, но със сигурност можех да им дам възможност да управляват собственото си бъдеще. Това щеше да си заслужава. Загубата на това... щеше да си заслужава. Някой ден.
Но сега само ме болеше. Усещах се така, сякаш се разпадам на парчета. Краят дойде с мълчание и долових, че и Лиъм го разбира – макар да бе прекалено голям инат, за да си го признае. Не бе останало нищо за казване. Обърнах се и тръгнах нагоре по стълбите.
– Аз ще съм наоколо – извика той след мен. – Когато решиш, че искаш да ме намериш.
Преглътнах болезнената издутина в гърлото си и с гръб към него отвърнах:
– Не си прави труда да чакаш.
Бях на върха на стълбите и тъкмо бутах вратата да се отвори, когато той каза:
– Може и да не си го причиня.
Вратата зад мен се затвори, изщраквайки тихо, когато отново заех мястото си. Позволих на тялото си да рухне. Болката ме раздираше, докато се вмъквах в най-близката спалня и се срутвах върху едно от леглата. Свих юмруци, отпуснах ги, свих ги и отново ги отпуснах, мъчейки се да разнеса непоносимото стягане, да установя някакъв вид ритъм на дишането си на мястото на ужасяващото, грубо задъхване. Кикотещи се гласове се носеха по коридора от голямата зала – в пълен противовес на крясъка в главата ми.