– Блед... Аа... навън... кола... повече... сега – сега – едно, две, три, четири, пет...
Думите почти не звучаха като такива, тя наблягаше на тях и ги изговаряше със странен акцент, както би ги изричал някой, ако устата му бе пълна или езикът му бе стиснат между зъбите.
Обърнах се отново към Вида, която само въздъхна уморено.
– За човек, който не може да говори или разбира добре, жената е голяма досада.
– Въпреки това говори... – Бях прекъсната от гърления вик, който дойде от нея, докато Коул я повдигаше нагоре и се опитваше да застопори ръцете край тялото ù.
– Не схваща нищо, пробвахме с писане, бавно говорене, различни езици – уведоми ни Дунди, докато разтриваше брадичката си. – Дори да е останало нещо в главата ù, тя не може да го изкара оттам.
Има разлика между пречупен и погубен. При единия можеш да се надяваш да съшиеш наново парчетата, но при другия просто няма връщане назад.
Притиснах лице към ръцете си, отказвайки се от опитите си да срещна тъмните очи на Лилиан Грей, докато те блуждаеха из стаята, която ù бяхме дали – бивше обиталище на старши агенти. Тя бе пристигнала в Ранчото ужасена вчера следобед и бе прекарала цялата сутрин по същия начин – треперейки, сякаш я бяхме потопили в Атлантическия океан в средата на януари. Цяло чудо беше, че все още не бе припаднала от изтощение.
Вътре в ума ù... не можех да го опиша. Всъщност нямаше нищо за описване. Първия път, когато се бях вмъкнала в спомените ù, веднага се бях върнала обратно – толкова замаяна, че едва не повърнах. Беше така хаотично – ярки пробясъци на образи, които присветваха без определен ред, забързвайки се за четвърт от секундата – прекалено бързо, за да мога да разбера каквото и да е. Интензивността на всичко наподобяваше това да седя в кола, която набира скорост от нула до сто и ме запраща назад в седалката ми. Дори започвах да се чудя дали не го правеше нарочно.
– Доктор Грей – казах остро аз, стараейки се да върна вниманието ù обратно към себе си. – Можете ли да ми кажете първото си име?
– Иииххммеее – промълви тя, а ръцете ù се вкопчиха в козирката на бейзболната шапка. – Недей... добър... блед... сянка...
– Господи! – намеси се сенатор Круз и покри лицето си с ръце. – Вие двамата как издържате на това? Горката жена...
Коул се отдръпна от отсрещната стена, на която се бе облегнал.
– Мисля, че това е достатъчно за днес, съкровище.
– Ама аз въобще не успях да напредна.
– Може би няма никаква възможност за напредък – предположи сенатор Круз и постави ръка на гърба ми. Бившата Първа дама бе единственото достатъчно важно нещо, което успя да я изкара извън стаята на старши агент, която бе получила – отделно от Роза. Почти ми се искаше да не беше идвала, защото и без това, че се чувствах разочарована от себе си, а бе още по-напрягащо да мисля, че по този начин разочаровам нея, особено след всичко, което бе направила за нас.
– Още няма дори два пълни дни – настоях аз. – Дайте ми поне още един следобед.
Лилиан Грей се премести отново и сега лежеше върху малкото легло, а лицето ù бе обърнато към възглавницата. Можех да доловя объркването, което струеше от нея, и въобще не се опитах да хвана ръката ù, когато тя започна да я удря в покрития с найлон матрак.
Въздъхнах и разтърках челото си.
– Добре. Да направим почивка.
– Доколко можем да кажем на другите за състоянието ù? – попита сенатор Круз.
Вида и Дунди бяха обещали да си мълчат и да твърдят, че жената е била изтощена и се е нуждаела от почивка, ако бъдеха притиснати от някое от децата. Това щеше да ми осигури малко време, за да открия как да ù помогна.
Да бъда честна с другите, не беше опция. Ако те видеха, че Лилиан Грей – тяхната извънредна възможност за дешифриране на изследванията и данните, които имахме за лечението – бе в такова състояние, това нямаше да предизвика нищо друго, освен да ги запрати по-убедително към лагера на Лиъм. Към онези, който като че ли в действителност вършеха нещо?!
От момента, в който бяхме напуснали Лос Анджелис, Коул и аз бяхме разчитали на това да имаме информация за причинителя и лечението на ОМИН, за да можем да се докажем пред децата. Но три седмици по-късно нямахме нищо за показване, което да удостовери, че сме спазили обещанията си. Дори децата, които бяхме извели от Оазис, прекарваха повече време в гаража, отколкото в Ранчото. Моментите, в които ги виждах, бяха, когато идваха в кухнята, за да си вземат яденето, но дори тогава те си носеха храната обратно в гаража, където се хранеха.