– Ще взема да обърна дръжката на вратата, така че да се заключва отвън – отбеляза Коул. – Ако помолим децата да я оставят на мира, те ще ни послушат.
„Ако въобще някога си направят труда да напуснат гаража.“
– Притеснявам се за агентите... за Кейт – напомних му аз. – Каква ще бъде реакцията, когато разберат, че Лигата вече не разполага с нея и не може да я предложи в замяна?
– Лигата ще се преструва, докато е възможно – увери ме Коул. – Освен това ти казах и какво ми сподели Хари. Той и още няколко негови колеги от стария им екип в Специалните служби ще разследват информацията за затвор за черни операции близо до Тусон. Очевидно искат да върнат зелените барети.
За мен остана мистерия как Хари бе успял да открие този затвор за черни операции, който по дефиниция не съществуваше в официалните записи. Не исках да притискам Коул за това пред сенатор Круз.
– Това е обещаващо – каза тя и ми се усмихна едва доловимо. Поклатих глава. Това не бе нищо.
Махнах шапката и мръсните маратонки на Лилиан, след което се помъчих да ù помогна да си легне под одеялата. Когато погледна нагоре към мен, видях изтощеното ù изражение, но все още се забелязваха остатъци от рядката красота, която някога бе притежавала.
Очите ù се присвиха и изведнъж вече не гледах нея, а сина ù.
– Албан би искал да сте тук с нас – нежно каза на жената Коул. – Тук имате приятели. Приятели. Безопасно.
– Албан? – Лилиан се изправи, а краката ù се заплетоха в одеялата, които така внимателно бях подредила за нея. – Джон ли?
С Коул си разменихме по един остър поглед, но също толкова бързо тя пак се втурна да изрича неразбираеми глупости под носа си.
– Хап... анг... мох...
Той се премести до малкото бюро, намиращо се вдясно на входа, и отвори шкафчето.
– Доктор Грей, след като си починете малко, бихме искали да погледнете едни неща. Ще ги оставя ето тук. Може да ви се сторят малко, ъм, трудни. Ето една таблица...
– Тааааблица – той ги вдигна нагоре, така че тя да може да ги види, и реакцията ù беше мигновена. Тя се изправи отново и се пресегна към тях. – Церебелум, епифизна жлеза, таламус, интервентрикуларен септум...
Интонацията на гласа ù се промени напълно – бе отчетлива, почти осъзната. В нея се долавяха и изтънчени нотки – сякаш тя оформяше всяка дума на върха на езика си, преди да я изговори.
– Добреееее – намеси се Коул, разтегляйки думата. – Това бе... неочаквано.
След това жената се обърна на другата страна и се отнесе в сън на момента.
Коул започна да се придвижва към вратата, но аз останах на мястото си и наблюдавах безжизнената ù фигура. Не съм съвсем сигурна какво точно ме накара да поискам да опитам, ако се изключи това, че имаше достатъчно голяма вероятност да обработя видяното в ума ù, което от своя страна не бе малко, за да проявя изведнъж такова любопитство към него.
– Какво? – попита Коул, който звучеше все по-отдалечено, докато се приплъзвах из мислите ù. Докосването ми бе възможно най-нежно и вместо да се старая да управлявам проблясващите образи, които изскачаха зад клепачите ми, се оставих да бъда поведена по течението им. Видях учебници, наредени високо един върху друг на едно бюро, млади хора в дрехи, които вече не бяха на мода от десетилетия, присветкващи кадри от филми върху екрани в тъмното, оценки от тестове. Букет от бели рози, който беше в тон с роклята, която тя носеше – която аз носех, – една по-млада и по-красива версия на президента, който я очакваше в края на дълга пътека, обрамчена с кордон от цветя. Болници, машини. Детски площадки, бебешки дрехи, дете с черна коса, което седеше на кухненска маса с гръб към мен. Всички тези малки частици памет бяха свързани и течаха така гладко, сякаш самата аз ги направлявах с ръката си. Изведнъж всичко се промени, всички бегли откъслеци от живота ù... петна с цветовете на дъгата експлодираха над сцените и започнах да пропадам назад през бяла мъгла. Нямаше нищо под мен и над мен.
Сън. Вече бе заспала достатъчно дълбоко, че и умът, и тялото ù да се отпуснат. Когато излязох от ума ù и се дръпнах от леглото, тя дори не помръдна.
– Какво? – попита Коул. – Какво видя?
Видях ум, който работеше. В който имаше пълнокръвни, свързани спомени. И бях объркана повече отвсякога.
– Мисля... – започнах аз, надигайки се от коленете си, – че трябва да поговоря с Дунди.
Дали бе усетил нуждата ми, или пък просто бе воден от собственото си любопитство, но Дунди бе в стаята с компютрите и седеше на едно от празните бюра в началото ù. Високи купчини дебели, заплашително изглеждащи книги бяха натрупани около него като крепостна стена. Някои от Зелените бяха взели лаптопите долу в гаража, за да работят по проектите на Лиъм и Алис, но както винаги Нико все още беше тук. Той ме видя преди Дунди и по изражението му отгатнах, че първо трябва да говоря с него.