– Съумя ли да се задържиш в ума ù дълго, имам предвид първия път?
– Не. Усетих, че ми става лошо.
Той кимна разбиращо.
– Може би това е била целта ù. Най-вероятно това е единственият начин, посредством който може да попречи на Оранжевите да навлязат в ума ù.
– И аз си помислих същото.
– Има логика. Ако знаеш, че имаш син, който е способен да дойде и да разбърка всичко в черепа ти, няма ли да се опиташ да научиш няколко трика, с които да го блокираш, за да се защитиш?
Някой интелигентен и достатъчно решен да открие лечение за болест би взел всякакви предпазни мерки срещу това.
– Значи, спомените ù са си там и не са повредени... – говореше си Дунди, докато прокарваше пръст през един от отворените учебници.
– Откъде ги взе? – попинтересувах се аз, повдигайки най-близката книга, наподобяваща тухла.
– От една книжарница – отвърна той, след което добави набързо: – след работното ù време. Вида ги грабна вместо мен, защото аз се оказах прекалено страхлив да напусна колата.
– Радвам се, че си спрял дотам – казах, прелиствайки страниците. Повечето от тях бяха посветени на анатомията, но някои – включително тази, която той преглеждаше в момента – бяха за невро-това или невро-онова, а на кориците им имаше картини на човешкия мозък.
Той погледна нагоре с непроницаемо изражение.
– Кланси може... Той може да прониква в съзнанието на хората, нали? А какво е способен да направи, след като вече е вътре?
Замисилих се.
– Може да влияе на чувствата им, да ги държи вкаменени, така че да не са в състояние да помръднат и... да проектира образи в ума им, така че да виждат нещо, което не е там.
Един друг глас се присъедини.
– Освен това може... – Двамата с Дунди се обърнахме към Нико, който изглеждаше така, сякаш не искаше нищо повече от това отново да се скрие зад широкия монитор на компютъра. – Не само... Може не само да ги накара да застинат. Може и да ги мести. Като че ли са играчки. Няколко пъти съм го виждал да постъпва така с изследователите в Търмънд. По средата на разговор се вмъкваше в ума им, за да чуе какво ще кажат останалите. Но това го изтощаваше изключително много. След последния път, когато опита да го стори, спа цял ден, за да се възстанови. А и получаваше ужасяваща мигрена. Затова накрая престана да го върши.
Дунди ми хвърли поглед, който успях да разчета безпогрешно. „Мигрена, а не човешко благоприличие.“
– Може ли да влияе на спомените на хората? – попита Дунди. – Способен ли е да ги заличава... Всъщност не мисля, че биват изтривани, а по-скоро са потискани. Умее ли да манипулира човешките спомени?
– Той може да вижда спомените на хората... – спрях се, отчасти смаяна от извода, който се бе надигнал в мен. – Той виждаше спомените ми само когато го допусках в себе си. Не вярвам, че му е възможно да прониква сам. Истинската причина, поради която се стремеше да ме учи на контрол в Ийст Ривър, е била, че е искал да разбере как точно го правех аз.
– Онова другото Оранжево хлапе, което си познавала, какво можеше да прави то?
Мартин. Побиха ме тръпки, когато се сетих за него.
– Той манипулираше чувствата на хората.
Дунди изглеждаше заинтригуван. Заразлиства книгата наново, докато не стигна до диаграма на всички дялове на мозъка.
– Това е впечатляващо... Всеки от вас използва различна част от ума на другия, и то срещу самия него. Ъъ, извинявай. Това не прозвуча правилно.
Вдигнах ръка.
– Няма проблем.
– Сложно е за обяснение, но въпреки че умът се състои от няколко структури, всички те работят заедно по различни начини. В действителност вие нямате достъп до отделни дялове на мозъка, а до отделни системи в неговите рамки. Така например крайният мозък играе роля в образуването и запазването на спомени, но същото може да прави и средният мозък. Разбираш ли ме?
– Донякъде. Значи, ти мислиш, че по някакъв начин успявам да блокирам различни части от този процес в зависимост от това, което върша?
– Именно – отвърна той. – Моето разбиране е, че „паметта“, това са множество различни системи, всяка от които функционира по различен начин – например създава или извиква спомен в ума, може дори да го съхранява. – Той вдигна книгата пред себе си. – Споменът за това какъв е този предмет, как да го вдигнеш, как да прочетеш страниците, как го възприемаш... това са все различни системи. Мисля, че когато „премахнеш“ нечии спомени, въобще не ги заличаваш, а просто разстройваш няколко от тези основни системи и насочваш истиските спомени към измислени такива... или пък разбиваш процеса на кодиране, преди споменът да може да се оформи и невротрансмитерът да започне работа, така че човекът да не може...