– Добре, но как така прескачаш различните системи? Контролирайки други функции?
– Не знам – отвърна Дунди. – Как го направи на Кланси?
Това направо подкоси краката ми.
– Ти го смрази по същия начин, по който той обездвижи Лиъм и Ви. Какво по-различно стори?
– Основната разлика бе... намерението, предполагам. Аз останах напълно неподвижна и исках и той да направи същото... – думите ми се сподавиха.
„Огледални умове.“
Това ми бе казал той, когато не успях да се ориентирам как да се върна от тъмнината там, за да скъсам връзката помежду ни. Ако извадех на преден план спомен, захватът ми върху ума му се връщаше обратно върху спомените му. А когато застанах неподвижна и поисках и той да направи същото, той реагира.
Обясних теорията си на Дунди, който кимна.
– Това донякъде има смисъл. Когато целенасочено влезеш в нечии спомени, ти използваш спомена за това как да го направиш вместо самия спомен. Ох, това звучеше доста по-ясно в ума ми. Както и да е, този процес включва и част, в която ти си уязвим спрямо другия човек, който има достъп до спомените ти, и от твоя страна има някакъв вид естествена емпатия. Не мога да си представя как той би се съгласил да рискува отдаването на която и да е част от контрола, който той има над ума си, или че притежава дори частица съпричастност. Искаш ли да експериментираме с това? Може да проверим дали ще успееш да ме накараш да помръдна ръката си...
– Не – извиках ужасено аз. – Искам само да знам коя система или част от ума ù е засегнал, за да я остави в този вид.
Дунди се отпусна назад. Вълнението му все още бе там – на ръба на радостта.
– Ще ми отнеме известно време, за да разкрия отговора. Ще трябва да прочета всички тези книги.
– Ей, загубеняци! – извика Вида от вратата, все още зачервена и потна от тренировката си. – Мисля, че определено ще поискате да надзърнете върху какво работят в гаража.
Осемнайсета глава
Отне ми миг, за да схвана какво виждах, докато приближавахме. Два бели чаршафа бяха закрепени с тиксо като фон зад разположената върху някакъв сгъваем стол Зу. Тя сияеше под сноповете светлина, идващи от четирите настолни лампи, които бяха обърнати и насочени към нея. В един от ъглите на стаята бяха построили импровизирана бедняшка версия на студио.
Имаше още два стола. Онзи срещу нея, до фотоапарата, бе за Алис, която бърникаше нещо по уреда. Другият беше за Лиъм, който бе седнал вдясно на Зу и говореше тихо с нея.
Той беше първият, който ни забеляза, и се намръщи.
– Какво става? – попита Дунди, който се мъчеше да осъзнае сцената.
– Сузуме се съгласи да ни даде интервю – отвърна Алис, завъртайки глава така, че да ни погледне. Все още бе облечена изцяло в черно, но сега косата ù бе вдигната в хлабав кок. До нея имаше две различни тетрадки, всяка от които отворена на страница, изпълнена с драсканици със синьо мастило. В скута ù лежеше трета.
„Коул ви каза, че имате само един шанс да докажете, че това ще сработи.“ Почти го изрекох, но реших, че е доста дребнаво. Минали бяха само няколко часа и нямаше начин да измерим пълното влияние на първия материал до медиите, който вече бяха пуснали.
– Проблем ли има? – попита Лиъм.
Вида подсвирна, сякаш вече предвиждаше как щеше да завърши цялата ситуация. Но противно на онова, което Лиъм очевидно мислеше, аз не бях тук, за да се заяждам.
– Зу – обърнах се аз, – мога ли да поговоря с теб? Само за секунда?
Тя веднага кимна и усетих как напрежението отпусна захвата си върху стомаха ми. Заведох я малко по-встрани от другите.
– Съгласна ли си да направиш това? – попитах я аз. Тя кимна усмихнато и вдигна пръсти в знак, означаващ „да“.
– Нали разбираш, че ако го сториш, образът ти ще е навсякъде? Това обясниха ли ти го? – Не желаех да си мисли, че се отнасям с нея като с дете, което не е способно да взима собствени решения. Не ми се щеше и да намеквам, че Лиъм би я излъгал съвсем тенденциозно, но държах тя да го потвърди сама. Независимо от всичко инстинктът ми, който ме водеше по отношение на останалите, винаги щеше да бъде да действам като техен щит – заставайки между тях и любопитните очи на света. А Зу, която си беше просто Зу, изглежда, го проумяваше.
Тя издърпа някаква малка, тясна тетрадка от джоба си и написа: Нали не мога да се бия? Не ме пуснахте в Оазис. Няма и в Търмънд, нали?