Щом поклатих глава, тя въобще не се натъжи, а просто погледна примирено. Това е единственият начин, за който мога да се сетя, за да направя нещо. Искам да помогна!
– Надявам се, че не смяташ, че не съм забелязала или че не оценявам всичко, което си направила в Ранчото досега – напомних ù аз.
Зу продължи да пише: Това, което се случи вчера, ме накара да разбера, че е важно да говориш и да изразяваш мнението си, както и онова, в което вярваш.
– Лиъм има такова въздействие върху хората – казах тихо аз.
Тя хвана ръката ми и придвижи палеца си от ъгъла на страницата, така че да мога да прочета какво друго бе написала. Искам да съм силна като теб. Искам да го направя, за да ти помогна да стигнеш до това, за което мечтаеш. Писна ми да се страхувам. Не искам те да спечелят.
Думите ù притъпиха болката в сърцето ми, макар и само за малко. Успях да ù се усмихна и да я прегърна достатъчно силно, че от нея да се изтръгне мълчалив, разтърсващ смях.
– Добре – казах аз. – Лиъм ли ще говори вместо теб?
Тя кимна. Казах му, че може – стига да не влиза в кадър. Той каза, че всичко е наред, но аз не искам никой да започне да издирва семейството му заради това.
– Ами твоето семейство?
Моето семейство е тук.
Прехапах устната си.
– Права си. Тук сме. И ако искаш да знаеш, убедена съм, че ще ги размажеш.
Зу написа нещо в тетрадката си и ми я подаде, за да го видя. Права си. Упражнявах се. Ще останеш ли да гледаш?
– Разбира се.
Дунди и Вида все още седяха там, където ги бях оставила. Говореха си приглушено помежду си, с гърбове, обърнати към Лиъм. С наближаването ми се отдръпнаха, а тихият разговор между Лиъм и Алис приключи в момента, в който Зу седна обратно на мястото си.
Долових как погледът на Лиъм ме закова, макар и само за момент, но задържах очите си върху Зу и ù се усмихнах окуражаващо, когато тя се обърна към мен за последен път.
– Готова ли си? – попита я Лиъм.
– Имам хартия и химикалка, с която да пише – каза Алис, повдигайки и подавайки ù една от по-големите тетрадки от пода. – Може да ми каже да спра във всеки един момент и ще го направя. Двете сме се разбрали.
– Знам. Давайте.
Лиъм скърцаше със зъби, но не отвърна нищо. Алис изчака само миг, за да види дали ще отправя някой друг протест, преди да се обърне. От мястото, на което стоях зад нея, смогнах да зърна как тя превключи фотоапарата от режим снимки на видеозаснемане. Зу не можеше да фокусира очите си върху обектива за дълго – не и без да придобие изнурен вид. Наблюдавах я как оправяше чистобялата си риза и дънките си, как кръстосваше и отпускаше ръце в скута си. Правеше същото и с глезените си.
– Добре, миличка. Гледай да пишеш хубаво и с големи букви, за да може Лиъм да чете лесно. Ако не искаш да отговаряш на нещо, просто поклати глава. Ясно ли е? Супер! Да започнем с два лесни въпроса. Би ли ми казала, ако обичаш, името и възрастта си?
Зу нахвърля думите набързо, като изглеждаше облекчена от това, че вече не ù се налагаше да се взира във фотоапарата. Мислех си, че това е единствената причина, поради която тя продължаваше да пише, макар да бе ясно, че Лиъм знае отговорите и на двата въпроса.
– Името ми е Сузуме – каза той. – На тринайсет години съм.
– Сузуме? Това е прекрасно име.
– Благодаря ти – прочете Лиъм. – Приятелите ми ме наричат просто Зу.
– Можеш ли да ни разкажеш защо приятелят ти говори вместо теб?
Зу погледна встрани от обектива – към мястото, на което стояхме ние. Улових беглото движение с крайчеца на окото си – начина, по който Вида ù вдигна палец ниско долу.
Аз тренирах.
– Защото... Защото дълго време бях прекалено уплашена да кажа каквото и да било – отвърна Зу. – А и не м-мислех, че който и да било би ме и-и-изслушал.
Лиъм подскочи така, сякаш го бе застреляла право в сърцето. Лицето му беше пребледняло от шок. Светът спря да се върти под краката ми през тази първа секунда, в която сладкият ù, мелодичен глас се появи. Той заекваше леко и бе белязан от нервите, които тя не позволяваше на никого да съзре, изписани по лицето ù. Беше толкова по-различен от начина, по който бе прозвучал, когато бе говорила в съня си – сега не беше дрезгав заради това, че не беше използван...
– Успях – каза тя почти изумена.
– Да, успя! Давай, момиче! – окуражи я Вида и силното ù пляскане бе единственият звук, който се появи в последвалата тишина. Децата, които бяха наблюдавали интервюто, седнали на земята като разперено ветрило, изглеждаха, меко казано, втрещени.