Дунди се размърда чевръсто, премина покрай мен, Вида и Алис, която тъкмо се изправяше, за да сложи апарата на пауза, и едва не се блъсна в Зу. Докато я прегръщаше, лицето му бе олицетворение на чистата радост, а и той не се опитваше да скрие сълзите, които бяха започнали да се стичат по лицето му.
– О-опитвам се да дам интервю – оплака се Зу, а гласът ù беше приглушен от ризата му. След известно време тя омекна и го потупа по гърба.
– Добре, Чарли – каза Вида. – Нека момичето приключи, преди да си успял да я удавиш в сълзите си. Хайде! – Тя внимателно го издърпа от „сцената“, на която се провеждаше интервюто, и го отведе обратно дотам, където стоях аз и където остатъкът от прегръдката му бе прехвърлен върху мен. А и аз самата бях повече от доволна от извинението да погледна встрани от Зу и да се справя със сълзите, които започваха да напират зад собствените ми мигли.
– Защо всички се държат като л-луди? – попита тя, а гласът ù вече ставаше по-стабилен и силен. – Може ли да започнем отначало?
Лиъм се изправи и тъкмо щеше да издърпа стола си настрани, когато тя го хвана за ръката и му каза нещо тихо. Първоначално не съумях да видя изражението му – не и докато беше с гръб към нас, – ала имах шанса да го зърна, докато той преместваше стола си от другата страна на фотоапарата. Гърлото ме болеше от изпитаната гордост, от радостта. Той седна отново, а Зу незабавно се обърна така, че да гледа към него, а не към репортерката. Цялата ù поза се промени. Тя се отпусна дотолкова, че чак започна да люлее краката си напред-назад.
– Така добре ли е? – попита Лиъм и нея, и Алис.
Репортерката кимна и задраска следващите два въпроса от списъка си.
Последвалият въпрос беше за цветовата принадлежност на Зу и за това, което тя можеше да прави. Това, естествено, доведе до един още по-сериозен въпрос.
– Родителите ти ли те изпратиха в лагер, или бе взета насила?
– Развалих колата на баща си, без да искам изпържих двигателя ù. Това беше злополука. До този момент бях успяла да разваля само няколко лампи. Будилника си. Те говореха за... терористи. Мисля, че казваха, че ОМИН е бил причинен от терористи и че трябва да си тръгнат възможно най-бързо, за да се върнат в Япония. Аз се стреснах и тъй като нямах добър контрол, изпържих двигателя и разни коли започнаха да се удрят в нас. Тазът на майка ми бе счупен, а след като излезе от болницата, тя настоя да отида на училище идния понеделник. Тогава бе първият Набор.
Наборът представляваше поредица от прибирания на деца, които се провеждаха тайно от самите тях. Ако родителите се чувстваха застрашени от децата си или пък си мислеха, че те са заплаха за себе си или за останалите, ги изпращаха на училище в определени дни и агентите на СОП ги залавяха.
– Спомена, че вече можеш да контролираш способностите си. Как се научи на това?
Зу повдигна рамене.
– С тренировки. И без да се страхувам от тях.
– Какво би казала на хората, които смятат, че ако Пси децата бъдат оставени да се научат да контролират спосоностите си, това ще постави в опасност другите?
Тя докара на лицето си онова свое патентовано изражение, с което сякаш казваше: „Ама ти шегуваш ли се?“.
– Повечето деца искат да ги контролират, за да могат да се почувстват нормални. Защо бих искала да давам накъсо всяка лампа или телефон, който докосвам? Всеки компютър? Вероятно има деца, които злоупотребяват с това, но повечето от нас... ние сме по-опасни, ако не знаем как да го контролираме, а всеки може да се научи да го прави, стига да му се даде време.
– Как се почувства в онзи ден, когато осъзна, че силите на СОП те отвеждат от училището ти? – попита Алис.
– Реших, че е някаква грешка – отвърна тя, свеждайки поглед към ръцете си. – Почувствах се глупава и малка... като боклук.
Въпросите на репортерката очевидно бяха предвидени в такъв порядък, че да накарат старите рани на Зу да прокървят до последния ужасяващ детайл. Въпросът за ежедневния им график в Каледония преля в този за отношението на Специален отряд „Пси“ към тях – как се бяха отнасяли с тях в „нормалните“ дни и как, когато се бяха държали лошо. Мъчително бе дори да си представиш, че тези неща са се случили на това дете, да не говорим за усещането, когато Алис попита:
– Преди си ми споменавала, че си успяла да се махнеш от Каледония благодарение на това, че сама си избягала оттам. Ще ми разкажеш ли за онова, което се случи?
Зу се обърна и се наведе леко, за да потърси с очи Лиъм. Той я бе наблюдавал с ръце, скръстени пред гърдите му, борейки се да не позволи на чувствата си да се изпишат върху лицето му. Сега обаче той кимна незабележимо с едва доловима усмивка, която можеше да разбие всяко сърце. „Давай!“