– Всичко бе планирано в продължение на месеци от моя приятел. Тогава все още не ми беше приятел, но пък се държеше много мило с всички. Толкова е умен. Знаехме, че ще имаме само един шанс, за да избягаме, и изглеждаше, че това бе именно той... – Тя се впусна в описание на детайлите на бягството, как си бяха предавали информацията един на друг... и стигна до онази вечер. – Тогава се случи всичко... Схемата проработи... Предния ден бе валяло и навсякъде имаше купчини сняг. Това затрудняваше бягството ни, но можехме да видим, че някои от по-големите деца вече бяха в командната кабина – мястото, откъдето контролираха портата на електрическата ограда. Опитваха се да я извадят от строя – да накарат портата да се отвори. Не знам защо не се получаваше. Управляващите лагера явно я бяха блокирали по някакъв начин. Тогава ние просто се...
Алис ù даде няколко секунди, в които да събере мислите си, преди да я притисне:
– Вие просто се... какво? Как ви отвърнаха агентите на СОП и управляващите лагера?
Зу не можеше да се накара да го каже. Самата аз си спомнях тази сцена толкова добре, а я бях виждала от втора ръка в паметта ù. Да си го преживял наистина... Хвърлих бегъл поглед към Лиъм. Той не бе промъднал и на милиметър от скованата си поза, но кожата му бе придобила пепеляв вид.
Най-после Зу вдигна ръка и изимитира с пръстите си пистолет, който стреля в посока към камерата. Алис действително потрепери.
„Защо това е изненадващо – зачудих се аз. – Защо те да се притесняват от това, че ще ни убият?“
Как така не им беше хрумнала тази възможност, когато бяха предали децата си на един от клоновете на военните?
– Да не би да казваш, че са започнали да стрелят по бягащите деца? Сигурна ли си, че са използвали истински муниции?
Зу отвърна с равен глас:
– Снегът стана червен.
Алис се взря в тетрадката в скута си, като че ли несигурна как да продължи.
– Не мисля, че тези войници ни възприемат като хора – отвърна Зу. – Иначе не мога да си обясня как могат да сторят това, което си позволиха. Можеше да се види, че агентите на СОП са малко уплашени, но също така много ядосани. Те мразеха факта, че им се налага да са там. Обиждаха ни, наричайки ни с различни думи – „животни“, „изроди“, „чудовища“, лоши думи, които не бива да използвам. Ето така го правеха те. Ако в съзнанието им ние не представлявахме човешки същества, те можеха да се държат с нас по този начин и да не се чувстват зле заради това. В онази нощ бяхме като животни в кошара. Повечето от тях стреляха към нас от прозорците на сградата на лагера. Изчакваха, докато някое от децата се приближи близо до портата, и тогава...
Не бях забелязала, че тя бе съумяла да събере тълпа около себе си, докато някой не изпъшка леко. Тогава се обърнах и открих на известно разстояние зад нас останалите деца и Коул. Повечето бяха вперили погледи в бледото лице на Зу, докато тя обясняваше, а Коул наблюдаваше брат си.
– Как успя да избегнеш тази съдба? – Алис звучеше напълно вглъбена, съпричастна.
– Моят приятел, онзи, който го беше планирал. Отвориха вратата. Той дойде, вдигна ме и ме изнесе. Аз паднах и не можах да се принудя да стана и да се затичам. Той ме носи с часове. После открихме една кола – стар миниван – и карахме с дни просто за да се отдалечим. Оттогава все търсим безопасни места.
– Как оцеляхте сами на пътя? Къде откривахте храна и подслон?
– Ние... Не искам да казвам – отвърна Зу. А щом Алис се изправи от изненанада, тя добави: – Защото навън има още толкова много деца, които все още търсят тези неща, така че не желая да подсказвам на хората къде да ги издирват или как да изчакат да се появят. Има много начини да го направиш. Просто трябва да се научиш да оставаш невидим, да не поемаш големи рискове.
– Под „хора, които ги издирват“ имаш предвид преследвачи, нали? – попита Алис. – Потърсих профила ти в мрежата им. Наградата за „възвръщането“ ти и предаването ти под опеката на Специален отряд „Пси“ е оценена на трийсет хиляди долара. Ти знаеше ли за това?
Зу кимна.
– Това разгневява ли те – да си наясно, че някой ще печелбарства на твой гръб?
Отне ù доста време за нещо, което изглеждаше съвсем лесен отговор: „Да, ядосана съм. Направо съм яростна“.
– Не знам – каза в края на краищата тя. – Понякога – да. Много ме разстройва. Парите не са отражение на това колко струва животът ми. Та как би могло да се изчисли подобно нещо? Те взимат някаква начална сума – десет хиляди долара – и я увеличават въз основа на способностите си и потенциала, който те смятат, че имаш, за да им се противопоставиш. Мисля, че съм съгласна с тази цена, защото тя им показва, че няма да се предам и просто да тръгна с тях, а че ще се боря, за да се защитя.