Екранът в задната част на фотоапарата показваше как Алис приближава в по-едър план лицето на Зу, докато момичето продължаваше:
– Навън има мъже и жени, които вече живеят само за това – не защото се нуждаят от парите, а защото им харесва или пък си мислят, че са добри в това. Объркано е. Държат се така, сякаш са обявили началото на ловния сезон. Но аз си мисля... че повечето от тях са били принудени да прибегнат към нещо подобно. Те се нуждаят от парите, за да оцелеят. Агентите на СОП трябва да се занимават с това заради Набора. Струва ми се, че ако спрат и помислят по въпроса, ще разберат, че действително не са ядосани на нас за онова, което се случи. Може би са уплашени, но най-вече са разгневени на хората, които не ги опазиха – правителството, президента. И тъй като нямат властта да премахнат тези обстоятелства от живота си, те прехвърлят вината. Държат се като че ли ОМИН бе наша грешка, а не нещо, което ни се случи. Кой е виновен за разпадащата се икономика? Ние. Кой е виновен, че губят къщите си? Ние.
Алис тръгна да задава друг въпрос, но Зу все още не бе приключила.
– Познавах такъв човек. Той бе добър. Страхотна личност. Най-добрият! Лошото е, че ако държиш да си преследвач, трябва да го докажеш. Не може просто да те допуснат в системата си или да ти дадат от техните джаджи, преди да си предал някое дете – обясни Зу в лавина от думи. Тя изви тетрадката в ръцете си. – Пътувах с кола с група деца към Калифорния и бяхме преследвани от двама преследвачи – истински, от онези гладните, за които говорех. Те направиха така, че колата ни се преобърна и се удари толкова зле, че единият от приятелите ми... Той умря. После щяха да ме хванат, но се появи друг преследвач, който вместо това ме извади от колата. Бях останала заклещена под колана. Трябваше да ви го разкажа по-рано. Не можех да изляза и да тичам като останалите.
Лиъм изруга на висок глас. Аз бях прекалено вцепенена от разказа, за да правя каквото и да е, освен да слушам.
– Той един от тези, които спомена преди малко ли е? От тези, които е трябвало да предадат дете, за да започнат? Ще ни разкажеш ли за него?
Зу кимна.
– Той бе възрастен. Не точно възрастен, но определено не беше двайсетгодишен. Може би на двайсет и седем?
Алис се засмя леко.
– Двайсет и седем не е особено възрастен.
Тя вдигна рамене, преди да продължи:
– Бяхме в Аризона... Мисля, че той беше от Флагстаф или Прескот, не съм много сигурна. Беше много сърдит. Със сигурност му се бе случило нещо много тъжно. Можех и сама да видя това, но той не говореше по въпроса. Беше човек, който просто искаше да напусне този тип живот, но не можеше да се оправи без пари. Независимо колко пъти ми каза, че ще ме предаде, аз знаех, че няма да го направи.
– Как си била толкова сигурна? – попита Алис.
„Да – помислих си аз, – как, за бога, си могла да имаш доверие на този човек?“
– Казах ти, той бе добър човек. Той бе... наистина се бореше. Това го ядеше отвътре. Независимо колко пъти се опитваше да се държи с мен така, сякаш съм изрод, в крайна сметка винаги се предаваше. Имаше две възможности да ме предаде на СОП, но просто не можа да го стори. Не само че ме спаси, но ми помогна да окажа помощ и на още едно хлапе и да го върнем на хората, които се грижеха за него. Именно благодарение на него стигнах до Калифорния.
Парчетата на историята вече започваха да се наместват – тези хора, за които говореше, бяха родителите на Лиъм. Именно в онзи миг нейният път се бе пресякъл с този на майката на Лиъм.
– Какво се случи с него?
– Той... Той се казваше Гейб, казах ли го вече? Името му бе Гейб и той бе... Беше наистина мил.
– Какво стана с него? – попита отново Алис.
– Гейб умря.
Дунди изпусна въздуха, който бе задържал, и потърка лице с ръцете си. Знаех края на историята, но въпреки това се почувствах опустошена. Виждайки лицето ù, чувайки тези две думи...
– Какво му се случи? – този път по-леко и по-колебливо. Алис погледна към Лиъм, като че ли да попита дали е правилно да продължава да дълбае в тази посока. Той кимна, защото той също разбираше. Тя искаше да говори за това. Имах усещането, че се съгласяваше да направи всичко това единствено за да разкаже за Гейб и за онова, което той ù бе причинил.
– Децата, с които бях пътувала в началото? Те стигнаха в Калифорния преди нас и чакаха при моята... на мястото на среща, за което се бяхме разбрали. Само че тогава не знаехме това.