„Божичко...“
Гейб ме накара да вървя зад него, докато оглеждахме. Беше наистина много, много тъмно – едва успявахме да зърнем каквото и да е. Щом отворихме вратата към една от близките сгради, се оказа, че в нея вече се криеха останалите деца. Те го видяха и го разпознаха от Аризона. Решиха, че той ги е проследил. Едно от момичетата се паникьоса и го застреля.
Погледнах към Лиъм в същия момент, в който и той погледна към мен... абсолютно покосен.
– Той беше добър човек и искаше само да помогне. Стана грешка, но нямаше нищо, което можехме да направим. Те бяха помислили, че той ще ги нарани. Не знаеха това, което знаех аз. Той умря, защото помогна на мен, вместо да помогне на себе си.
– Това е ужасно – каза Алис, която все още търсеше правилните думи. – Това е...
– Всички се страхуват толкова един от друг – продължи Зу. – Не искам да поглеждам към възрастните хора и да предполагам, че си мислят колко могат да изкарат от мен. Не ми се ще и те да ме поглеждат и да се чудят колко много бих могла да ги нараня. Твърде много... Твърде много от приятелите ми живеят в болка. Били са сломени жестоко от това, през което са преминали, но въпреки всичко се погрижиха за мен. Това е другата страна на нещата. Защото има хора, които се страхуват, както и хора, които са храбри. Ние успяхме да оцелеем въпреки глада, страха и обидата именно защото бяхме заедно.
Алис остави камерата да записва още няколко секунди, преди да я изключи и да се облегне назад.
– Мисля, че това е достатъчно за днес.
Зу кимна, изправи се и положи тетрадката върху стола си, след което отиде направо при Вида.
– Добре ли се справих?
Вида протегна юмрук за поздрав.
– Направо ги разби, момиче!
Лиъм слушаше наполовина това, което му говореше Алис, и наполовина онова, което се случваше между Зу и Вида. Той ме хвана, че го наблюдавам, и вместо да отмести поглед встрани, ми се усмихна колебливо. Усетих как му отвръщам, но моментът приключи толкова бързо, колкото бе и започнал. Това, което беше важно в момента, бе Зу. Малката искрица щастие, която почуствах при това кратко временно примирие, не беше нищо в сравнение с радостта, която бушуваше вътре в мен, докато тя говореше с Вида, а ръцете ù мърдаха, за да подчертаят думите ù. И докато аз се бях заслушала в сладкия начин, по който гласът ù се извисяваше успоредно с нарастването на вълнението ù, в задната част на ума ми започна да се формира една мисъл.
Докоснах ръката на Дунди, за да привлека вниманието му.
– Коя част от мозъка контролира говора?
Той излезе от своя унес, все едно бях запокитила към лицето му гарафа, пълна с ледена вода.
– Това е цяла система, помниш ли?
– Да, разбирам. Предполагам, че въпросът ми е дали има нещо в ума ти, което може да те остави безмълвен или неспособен да обработваш думи, дори ако всичко друго изглежда така, сякаш функционира нормално?
Сега той просто изглеждаше объркан.
– Зу не говореше по собствен избор.
– Мисля си за Лилиан – разясних му аз. – Сякаш всички лампи в дома са светнати, но тя не може да отключи вратата, може да открие по малко думи, но не е в състояние да ни разбере, нито пък ние можем да разберем нея. Чувал ли си за нещо подобно?
Той се замисли по въпроса.
– Не мога да се сетя за медицинския термин, но подобни неща са се случвали понякога с пациенти, получили сърдечен удар. При баща ми в спешното отделение веднъж постъпил пациент, който бил по средата на урок върху Шекспир, а след две минути получил удар и въобще не можел да комуникира. Това е... загуба на говор... при инсулт. Или пък сензорна афазия? Не съм сигурен. Трябва да проверя. Тя свидетелства за увреждане в зоната на Вернике в мозъка.
– Inglе’s, por favor – каза Вида, която хвана края на всичко това. – За съжаление, ти си единственият, говорещ свободно медицински.
Той изсумтя.
– Казано най-общо, ние съставяме това, което искаме да кажем, в зоната на Вернике в мозъка, след което планираната реч се прехвърля в зоната на Брока, която всъщност я изважда. Чудя се...
– Какво? – прекъснах го аз.
– Може би Кланси е успял да... затвори или просто да вцепени тези части от ума ù? Или просто ги е умалил така, че да не функционират с пълния си капацитет – той ми хвърли проницателен поглед. – Какво точно направи, за да възвърнеш спомените на Лиъм?
– Ами, мислех си за... Спомнях си нещо, което се бе случило помежду ни – отвърнах му аз. – Аз го... – Целувах. – Някак си се протягах към него. Действах някак... инстинктивно. Опитвах да се свържа с нещо в него. – Опитвах се да открия стария Лиъм, от когото се бях отказала.