Огледални умове.
– О! – казах аз, притискайки и двете си ръце към устата. – О!
– Сподели и с нас! – помоли Вида и сложи ръце върху раменете на Зу. – Твоята половина от разговора е единствената, която разбирам.
– Просто трябва да ù дам ток – казах аз.
– Моля? – попита Коул, който също се включи в разговора. – Кого ще третираме така шоково?
– Допускаш, че можем да „нулираме“ тази система в ума ù? – включи се разбиращо Дунди. – Но... как точно?
– Кланси ми каза нещо последния път, когато бях в ума му – признах аз. – Огледални умове. Смятам, че именно това се получава, когато вляза в нечия глава. Отразявам със собствения си ум онова, което е в ума им. Когато бърникам из спомените и ги претърсвам, сякаш поставям огледало помежду ни и всички промени, които си представям всъщност, незабавно се отразяват в другия ум.
– Добре – отбеляза Коул. Щеше да е почти невъзможно да им обясня. Нямаха никаква идея какво бе усещането, а аз не бях убедена, че въобще мога да го опиша.
Слава богу, Дунди можеше.
– Значи, мислиш, че ако активираш тази част от мозъка си, това ще се отрази и на същата част в нейния мозък и ще я рестартираш?
Вдигнах ръце.
– Заслужава ли си да се опита?
– И още как – намеси се Коул. – И без това е време да я проверим...
Чу се удар по вратата за зареждане – силен звук, който прозвуча като куршум през спокойствието, което се бе настанило в стаята. Лиъм скочи на крака, а на лицето му изгря усмивка, докато тичаше да отвори. Това бе и причината, поради която си позволих да се отпусна, докато той и Кали отключваха катинара, който бяха поставили там. Вратата се вдигна нагоре, тътнейки като гръмотевица, докато слънчевата светлина се изливаше вътре.
Преброих осемте деца, докато влизаха едно след друго. Някак всяко успяваше да изглежда по-зле от следващото – бяха мръсни и облечени във всевъзможни плетива. А от мястото, на което стояхме, можехме да доловим миризмата, която се носеше от тях. Коул реши да отбележи това с повдигнати вежди и изражение, което бях виждала върху лицето на Лиъм многократно.
Разпознавах новите лица, но не бях прекарала достатъчно време в лагера на Нокс в Нашвил, за да мога да си спомня имената им. Ситуацията за децата там беше безнадеждна. Не получаваха почти никакви запаси, тъй като Нокс и няколко от другарите му взимаха за себе си всичко, което донасяха. Тази група обаче изглеждаше в малко по-добра форма. Разполагаха с няколко раници и импровизирани чанти, навързани от стари чаршафи. Ако не знаех нищо, щях да си помисля, че идват чак от Нашвил.
Лиъм се бе пресегнал, за да започне да спуска вратата надолу, но спря и се подаде навън, за да махне на последните двама, които крачеха към нас. Първата – високо русо момиче – се спря, за да го прегърне през рамото с едната си ръка. Другият – един още по-висок младеж, който на главата си имаше ушанка в шахматно разположени яркочервено и черно, пусна раницата си и се протегна.
„Оливия – казах си наум. – Брет.“
И съвсем естествено, Кайли и Луси се втурнаха напред с вик.
– Лив!
Момичето се обърна към тях и двете са заковаха намясто – буквално буксувайки по цимента при гледката към лицето ù, която им се беше разкрила. Едната му страна бе изгорена от Мейсън Червения, който Нокс бе държал като затворник в лагера си, и бе останала лошо белязана по време на оздравителния процес.
– Малко съм трансформирана – каза ведро тя. – Както сами можете да видите. Здрасти, Руби!
За миг Брет се озова до нея и прокара ръка през дългата ù плитка, която после пусна върху кръста ù.
Прекосих последните няколко метра помежду ни. Независимо от факта, че никоя от нас не беше от типа особено топли, прегръщащи се хора, аз я прегърнах, сякаш бяха минали години, а не само месец, откакто се бяхме разделили.
– Радвам се да те видя – казах ù аз. Така беше в дейтвителност. – Теб също, Брет!
– Чувството е взаимно – увери ме той. Аз отстъпих назад, позволявайки на Кайли, Луси и Майк да я доближат, прегърнат и посрещнат малко по-решително в лоното ни. – Значи, това е Лоудай, а?
– Това е – потвърди и Лиъм. – Бяхме малко заети. Днес слушали ли сте новини? Атакувахме онзи лагер, за който ви споменах преди.
– Сериозно ли? – попита Оливия, премигайки. – Помня, че ни го каза, но...
Тя размени един объркан поглед с Брет.
– Докато вървяхме насам, само за това говореха по радиото – уведоми ни Брет. – Вие нали знаете, че Детската лига си приписва заслугите за него...?
И просто ето така, вятърът, който бе опънал платната на Лиъм, изчезна напълно... В действителност като че ли целият въздух бeше изсмукан от гаража. Коул отиде до компютъра, разпръсна намиращите се там деца и включи радиото.