Бяхме хванали радиоводещия насред изречението.
– ... току-що получихме следното изявление, направено от представители на Детската лига...
Погледнах към ботушите си, опряла ръце на хълбоците си. Сенатор Круз и Роза нахлуха откъм коридора, а Нико бе точно зад тях. Лицето на жената беше бледо, когато тя отвори уста, за да ни извика. Сериозният глас откъм колоната обаче изпревари новините, които тя носеше.
– „Рано вчера сутринта ние предприехме нападение над един от рехабилитационните лагери на Грей, намиращ се в Оазис, Невада. Освободихме жертвите на неговата жестокост – интернираните там деца – и ще ги пуснем едва след незабавната оставка на президента. Ако на исканията ни не бъде отговорено, ще ударим следващата си цел.“ Силни думи! Ако току-що се включвате, това са последните допълнения по извънредните новини, свързани със снимките и клипчето, публикувани от няколко известни вестника...
– Не могат да направят това! – Зак надвика жужащите около нас разговори. – Та те нямат нищо общо с това! Карат ни да изглеждаме като терористи...
– Това възможно ли е? – Сенатор Круз се обърна към Коул. – Може ли наистина да поемат отговорност за това? Или пък Грей се мъчи да им го припише, за да има основание за още едно нападение над тях?
– Мисля, че наистина искат да им бъде приписано – казах аз, усещайки нуждата да инжектирам спокоен глас сред паникьосаните възгласи. – На Грей не му трябва поредно извинение, за да ги нападне, а и той се бори да поддържа на повърхността теорията, че всичко е било манипулирано. Макар че това няма никакво значение. Сега вече от Лигата имат мишени на гърба си – ние не.
Коул успя да потисне самодоволния си поглед, или поне някак да го смекчи.
– Е, имахте шанса да налеете вода в мелницата им. Но Руби е напълно права. Това поне е добре за нас.
Репортерът продължи необезпокояван.
– ... Петнайсет офицери от Специалния отряд „Пси“ са претърпели леки наранявания и за тях са се погрижили намясто. Всички те са отказали коментар по въпроса за отношението към децата и рехабилитационния лагер като такъв преди пристигането на старши военни чиновници. До момента няма никакъв отговор от страна на президента Грей. Вашингтон запазва мълчание по въпроса.
Неизречените думи се завъртяха из ума ми. Но не за дълго.
Лилиан бе не само будна, когато отключихме вратата и влязохме, но и се разхождаше надлъж и шир из стаята в тъмното. Не беше запалила нито една лампа, освен тази върху бюрото. В сравнение с по-рано изглеждаше малко по-представителна. Някой – най-вероятно Коул – ù бе дал кърпи, за да си измие лицето, както и четка и чисти дрехи. Зървала я бях в изрезки от пресата, облечена като Първа дама – костюми, перфектно фризирана коса, перли, – а също така и в спомените на Кланси като учен – свежа и уравновесена в бялата си лабораторна престилка. Тук обаче, облечена по този начин, тя можеше да бъде който и да е. И това доста улесняваше контакта с нея. Щеше да е много по-постижимо да направя това, което исках.
– Здравейте, доктор Грей – казах аз. – Дали помните мен и Дун... Чарлс?
Вида и Коул също бяха изявили желание да наблюдават, но аз се притеснявах да не объркам доктор Грей с прекалено много хора около нея. Имах нужда тя да е по-спокойна от предните пъти, в които се бях занимавала с нея.
Жената измънка нещо под носа си и премерено продължаваше да крачи назад-напред, назад-напред, без да нарушава ритъма си, докато гледаше към леглото си и разхвърляните върху него листове. Изведнъж тя спря и посочи към тях с настойчивост, а устата ù се бореше с всеки звук, който се напрягаше да издаде. Цялото ù тяло се разтресе от безсилие и тя притисна ръка към гърлото си, за да го разтрие.
В този момент аз разбрах. Кланси не бе искал само да я заглуши, за да не може да разкаже на другите за лечението. Той бе пожелал да я накаже по единствения начин, който бе знаел, че ще я нарани най-много. Похитил беше брилянтния ù ум и я бе затворил в него.
– Точно така. Искаме да говорим за изследването, което сте направили.
– Тааабббб... – Тя преглътна и отново се опита. Изглеждаше толкова унизена, колкото никой друг, когото бях срещала досега. Трябваше да се преборя с подтика да я хвана за ръката, когато тя я вдигна към нас. – Тааааблица.
– Точно така, таблиците. – Обгърнах я внимателно през раменете и я насочих към леглото ù. Не знаех дали си спомня какво се беше случило последния път, когато бях тук с нея, но тя не оказа никаква съпротива, докато не се опитах да я принудя да седне.