– Руби? – попита Дунди. – Готова ли си?
Раменете ù се изопнаха, а мускулите ù се стегнаха под ръката ми. Тя вече се подготвяше. Знаеше много добре каква съм.
Второто ми гмуркане в ума ù не бе по-малко болезнено от първото. Доктор Грей превърна спомените си в ревяща река, която не можех да пресека – поток от пейзажи, къщи, детски играчки, учебници, цветя, прибори за хранене – каквото и да е... и всичко, за което тя можеше да мисли, за да защити важните си спомени.
Но ние бяхме свързани. Само това имаше значение.
– Руби – Дунди стоеше зад мен. Наясно бях с това, но ми се струваше, че ми говори някъде извън стаята. – Руби, кой е... хммм... любимият ти цвят?
– Моят любим цвят – повторих аз и оставих думата да приеме форма в ума ми – е зелено.
Промяната настъпи по средата на думата. В единия миг бях дърпана от сцени, които не продължаваха по-дълго от частица от секундата. В следващия вече се чувствах така, сякаш бях запратена в стена от парчета стъкло. Свих се – физически и умствено.
– Кажи ми второто си име – попита ме Дунди.
– То е... – Думите ме доведоха по-близо до болката и до нейната острота. Тази част от ума ù бе толкова тъмна, така непоносимо черна. Вероятно за нея беше особено болезнено всеки път, когато се бе опитвала да проговори или пък да използва тази част от мозъка си. Той бе искал да я боли. Болка.
– Какво е второто ти име? – повтори той.
– Елизабет. – Долових как устата ми оформя думите, но не можах да ги чуя заради прилива на кръв в собствената ми глава. Трябва да избутам това. Това е стъкло. Трябва да го счупя. Трябва да мина през него. Огледални умове.
– На кого си била кръстена? – Въпросите на Дунди ме задържаха в тази част на ума ù. Всеки път, в който ми се налагаше да спра и да помисля за онова, което той ме питаше, болката ставаше малко по-поносима.
– На баба ми – отвърнах аз. – На баба.
Баба. Баба. Баба. Човекът, който ме помнеше, когото щях да открия веднага след като всичко това приключеше. Аз се нуждая от теб. Ние се нуждаем от теб.
Захватът ми върху нея се засили до точка, в която бях почти сигурна, че ноктите ми са се впили в плътта ù. С един последен, дълбок дъх аз се бутнах в стената колкото можех по-силно, превръщайки ума си в прилеп. Продължих да се блъскам в нея, докато не я усетих как поддаде с оглушително пропукване. Приплъзнах се напред, пробивайки си път, а тя се счупи и сряза връзката на парчета.
– Руби, как бе името на вана ни? Как го наричахме? – Дунди най-вероятно ми крещеше този въпрос. Гласът му беше дрезгав.
– Черната... – измънках аз, а умът ми бе като надробен... болка навсякъде... агония... – Черната Бети.
Не успях да се приплъзна навътре, а по-скоро паднах покрай остатъците от бариерата. Светът около мен експлодира в елекриковосиня светлина...
Щом се съвзех и се освободих от всепоглъщащата болка, се оказах легнала по гръб на пода, а притесненото лице на Дунди беше на сантиметри от моето.
– Добре ли си? – попита той и грабна ръката ми, за да ми помогне да седна. – Как се чувстваш?
– Все едно са ме наръгали с пламтящ нож в главата – успях да изкарам аз през стиснатите си зъби.
– Беше в безсъзнание близо минута. Вече бях започнал да се притеснявам – каза той.
– Какво стана? – попитах на свой ред аз и се обърнах към леглото. – Какво...
Лилиан Грей седеше на ръба на леглото си, а лицето ù беше скрито зад ръцете ù. Раменете ù се тресяха и трепереха при всеки дъх, който поемаше.
„Тя плаче – установих аз, докато се изправях на колене. – Аз я нараних...“
Лицето ù беше червено и подпухнало от силата на риданията ù. Въздухът в стаята се бе променил – гръмотевичната буря от чувства се бе оттеглила и над нас бе останало само безтегловно синьо небе. Когато тя ме погледна, тя ме видя. Устните ù се разтеглиха в болезнена усмивка.
– Благодаря. Ти. – Отнасяше се към всяка дума като към чудото, което наистина си беше.
И тогава, без каквото и да е предупреждение, и аз започнах да плача. Напрежението, което се беше насъбрало в гърдите ми, се пропука при следващото дълбоко вдишване и беше изпъдено напълно с последвалото издишване. Аз сторих това. Дори и да не направех повече нищо значимо в живота си, поне бях помогнала на тази жена. Аз ù бях върнала гласа. Не бях пречупила някого, а бях успяла обратно да го сглобя.
– Хм... – започна с неудобство Дунди. – Дали не трябва аз... Ъъ...