Изправих се и избърсах лицето си през смях.
– Ще отида да открия Коул – казах му аз. – Ти би ли ù разказал какво става? Погрижи се всичко да е наред.
Веднага след като напуснах стаята, използвах края на ризата си, за да избърша лицето си. Позволих си няколко успокояващи вдишвания, преди да погледна във фитнеса и кабинета, а после и в голямата стая, в която децата вече сядаха с чинии пълни с макарони и сирене.
Правилно. Вечеря. Това означаваше...
Взех стълбите по две наведнъж, подскачайки по коридора към кухнята. Децата, които сервираха там, само вдигнаха ръце и ми съобщиха, че Коул бил дошъл и си тръгнал с две чинии. Щеше да изглежда прекалено съмнително, ако останех да чакам пред килера. Затова издърпах верижката, на която държах ключа около врата си, огледах се във всички посоки, за да съм сигурна, че никой не ме наблюдаваше, докато влизах вътре, и заключих след себе си. Крушката над мен се залюля от движението на въздуха, а вратата зад етажерката изскърца, тъй като не бе напълно затворена.
Именно любопитството – повече от каквото и да е друго – ме накара да пристъпя в тесния коридор. За пръв път от дни бях дошла да го видя – Коул ме бе отхвърлял всеки път, когато предложех да го направя, убеждавайки ме, че за мен е по-добре да стоя настрани и да избягвам сблъсъка с него, особено като се имаше предвид, че той вече ми беше бесен. Освен това твърдеше, че бил станал напълно отзивчив и не давал никакви признаци да се опитва да влияе над ума му.
Сега, когато тя се бе върнала, почти бях очаквала да зърна Вида тук как го наблюдава през малкото прозорче във вратата от другия край на коридора, но грешах. Там нямаше никого, който да се грижи за това Кланси да не си прави каквото поиска в ума на Коул.
Ако някой ми бе казал, че Коул и Кланси щяха да седят лице в лице на пода и да се хранят, разделени само от двусантиметрова стена от бронирано стъкло... щях да му кажа да си запази халюцинациите за себе си. Но ето, че те бяха тук. Двамата се бяха отпуснали и си приказваха с лекотата, присъща на стари приятели.
Наведох се напред и притиснах ухо към вратата, долавяйки части от разговора.
– ... няма да има никакви файлове за това. Точно толкова поверително е. Единствената причина, поради която знам, че още съществува, е един профил в СОП...
– ... заслужава, ако това означава повече войници на мястото...
– Не омаловажавай пропагандата, която извършват... Опитай се да я използваш, за да прокараш собствените си идеи. Да привлечеш желаещи войници...
Минаха десет минути. Петнайсет. Повишеното ми настроение спадна до нещо, което приличаше на страх. Не от това, че те двамата си говореха – имах доверие на Коул, че ще приеме всичко казано от страна на Кланси с възможно най-голямото съмнение, което човечеството въобще някога бе познавало, – а от това, че бях съгласна с онова, което чувах.
– Целта трябва да бъде да се оставят максимално голям брой възможности за избор пред децата и да не се позволи на никого да прокара закони за това какви биха могли да са... или би следвало да са – продължи Кланси. – Сенаторът готова ли е да защитава правото им да взимат решения за бъдещето си?
„Лечението е друг способ да ни контролират и да изтръгнат решенията от ръцете ни.“
Дръпнах се назад от вратата и поклатих глава. Не... Помагането на Лилиан ни даваше избор. Не можехме да вземем истинско решение, без да знаем какво беше лечението.
Тогава защо изведнъж изминалите няколко часа ми се струваха такава грешка?
– ... да ми кажеш нещо друго за Соутуут? – Коул вече бе на крака и прибираше празната чиния на Кланси от процепа във вратата.
Кланси се върна на леглото си, където разполагаше с ново по-дебело одеяло, а също така и с истинска възглавница. Покрай леглото му имаше купчина книги, почти толкова високи, колкото беше и то. Очевидно Кланси се бе държал като много добро момче, след като Коул бе пожелал да му донесе всичко това.
– Знаеш онова, което знам и аз. Това не беше лагерът, който им помогнах да направят. Онзи бе оригиналният, който се намираше в Тенеси – информира го Кланси. – Руби, няма ли да ни се покажеш все пак?
Отстъпих назад от вратата, което обаче беше безсмислено. Очите му се преместиха към прозореца и се спряха на моите през стъклото. Поемайки си дълбоко въздух, отключих вратата и я подпрях с крак, за да остане отворена. Ръката на Коул потрепваше отстрани край тялото му, докато той се движеше към мен. Започваше да ми става все по-трудно да различавам опасенията му от раздразнението му.
Изчаках, докато не излязохме обратно в коридора, преди да си отворя устата.