– Недей! – каза той, като вдигна ръка. – Държа нещата под контрол!
– С него никога нищо не е в действителност под контрол – отбелязах аз. – Но докато си бдителен...
– Направо ме убиваш, съкровище – каза той и прокара ръка назад през косата си. – Какво има?
– Мисля, че ще се наложи да го видиш, за да ми повярваш.
Докато останалите бяха заети да монтират интервюто със Зу и по предложение на Лиъм сами да дадат такива, с Коул успяхме да се занимаем с планирането на действителното нападение над Търмънд. Стояхме будни цяла нощ и преработвахме детайлите. Щях да вляза вътре с флашката на двайсет и седми февруари. А на първи март наш екип от двайсет деца заедно с четирийсетте войници на Хари щеше да атакува лагера приблизително в седем вечерта и щеше да нападне и арестува агентите на СОП. Аз трябваше да кача програмата в сървърите петнайсет минути преди това. Сетне децата щяха да бъдат откарани до безопасно място – някъде, докъдето можеше да се стигне пеша от лагера, и там щяха да изчакат да бъдат взети от родителите си. Написан стъпка по стъпка, планът ни почти звучеше просто. Реалността обаче беше сурова.
Официалният старт на сутринта беше даден, след като Коул пусна огромно количество хартия върху главата ми и ме събуди, стряскайки ме, там, където бях заспала – на едно от бюрата в компютърната зала.
– Какво е това? – попитах и се дръпнах настрани. Поне петнайсет листа хартия бяха залепени заедно, за да образуват един цял, смислен образ на пръстени от колиби, недодялани тухлени сгради, сребриста ограда и зелена пустош около всичко това.
Аз скочих на крака.
– Това е Търмънд. Как се сдоби с плана?
В отговор той спокойно ми подаде сребрист телефон с предплатена карта – имаше нещо неохотно в изражението му, колебливо. Взех го от него и го вдигнах бавно до ухото си.
– Ало?
– Търся Руби?
– Аз съм – отвърнах и погледнах към лицето на Коул, който ме наблюдаваше.
– Казвам се Хари Стюарт... – От другата страна на линията се дочу статичен шум и това само ме накара да хвана телефона още по-здраво. Хари. Хари на Лиъм. Гласът му бе по-дебел, отколкото бях очаквала, но можех да доловя усмивката в него. – Исках да знаеш, че снощи проведохме операция...
– Ние? – попитах аз глупаво. Нико беше дошъл и бе застанал до Коул. Изглеждаше озадачен. Аз превключих телефона на високоговорител, така че и той да може да слуша.
– Операция, която така и не бе съгласувана с мен – измънка Коул.
– Един отряд от стари пенсионирани типове от армията – каза той, смейки се. – Също така и някои нови приятели, които наскоро са преосмислили службата си към президента. Тази сутрин приблизително в 02.00 часа атакувахме предполагаем затвор за черни операции.
Сърцето ми действително спря. Усетих го как удари, а после не последва нищо, докато задържах дъха си.
– Акцията бе успешна и имахме късмета да освободим неколцина заподозрени предатели и информатори. – Той изрече тези думи – „предатели и информатори“ – леко, с насмешлива нотка в гласа си. – Ние вече изпратихме информацията, която открихме намясто, както и получената от нашите източници в правителството. Към края на седмицата ще се присъединим към вас, но исках за знаете, че успяхме да освободим и вашата...
Гласът му бе приглушен, все едно се отдръпваше от телефона. Долових още един глас – този беше по-тънък и принадлежеше на жена.
– Спокойно – чух Хари да казва. – Радвам се, че се събудихте... Тези господа ще ви обяснят какво стана... Да, може да говорите с нея след минутка....
Сърцето ми биеше като лудо. Чувах го в ушите си. Усещах го долу в пръстите на краката си. Разнесе се звук от боричкане, докато телефонът принудително попадаше от едни ръце в други.
– Руби?
Нико нададе вик и притисна ръце към устата си. Да чуя гласа ù... Това не можеше да е истина... Те... Кейт бе...
– Кейт – задавих се аз. – Добре ли си? Къде си сега?
– Руби – каза тя, прекъсвайки ме. – И-изслушай ме... – Гласът ù бе толкова дрезгав, че собственото ми гърло ме заболя в знак на съпричастност. – Ние сме наред. Всички сме добре, но ти трябва да ме чуеш... Нещо се е случило с Лигата, нали? Те...
Хванах как Хари нарежда някъде там:
– Всичко е наред. Моля ви се, легнете обратно...
Коул се подпря на ръце върху бюрото.
– Конър, какво става?
– Ние чухме разговор между хора от... охраната тук. Те ни се подиграваха и казаха, че Щабът в Канзас ще бъде нападнат. Никой от агентите... Никой от нас не може да се свърже с когото и да било там. Можете ли да ги предупредите? Можете ли да им съобщите това...?