– Ще се погрижим – обеща ù Коул. Нико вече се бе преместил пред компютъра си, а ръцете му летяха по клавиатурата. – Ти стой спокойно. Хари ще ви докара обратно тук при нас.
– Агентите искат да отидат в Канзас – уведоми ни тя, а гласът ù бе напрегнат.
– Възможно е да нямат право на подобен избор – каза Коул, без да бъде груб. – Хей, Конър, страхотно е отново да чуя гласа ти.
– Аз също се радвам. Грижиш ли се за децата ми?
Коул ми се усмихна леко.
– Май те се грижат за мен.
– Руби?
– Тук съм – думите бързаха да се излеят от мен. – Добре ли си? Кажи ми, че си наред...
– Добре съм. Ще се видим скоро. Чув... Чуваш ли ме? Съжалявам... връзка... се разпа...
Сигнал за набиране.
Аз се взирах в устройството, позволявайки на Коул да се пресегне и да го изключи. Просто нямах сили да се боря с вцепененото униние, което прокърви през мен. Нуждаех се от повече от това. Тя трябваше да знае... Исках да ù кажа колко съжалявам.
– В момента преминават точно през средата на пустошта – информира ме той. – Лоша връзка. Хари ще звънне отново, когато наближат.
Аз кимнах.
– Мислиш ли, че това е истина. Че ще атакуват Щаба в Канзас?
– Сървърите им са извън строя – намеси се Нико. – Току-що се опитах да им звънна, но... нищо.
– Ще се опитам да осъществя телефонен контакт с някого от агентите, които все още са навън, за да видя дали те знаят нещо. – Коул прибра косата ми зад ухото и ме погали по бузата с кокалчето на пръста си. – Това е страхотен успех! Кейт е добре. Към нас идва действителна бойна сила. Само две седмици и вече ще сме от другата страна на цялото това нещо. Засега се фокусирай над настоящото. Не се оставяй това с Канзас да те разстрои. Що се отнася до моето мнение, за мен това е без значение.
– Разбира се, че има значение – отвърнах аз. – Вече толкова хора умряха...
– Така е – каза той. – Не исках да прозвучи по този начин. Имах предвид, че с Лигата е свършено във всички случаи. Решението да обявят нашата атака като тяхна собствена беше отчаяно, последно издихание за добиване на значимост. Концентрирай се върху бъдещето. Лечението – сега, когато доктор Грей отново работи. Търмънд... – Той почука с пръсти върху отпечатаните страници. – Хари си даде целия този зор, за да ни подсигури това. Нека го използваме добре.
Той се изправи и взе плана със себе си, за да го залепи на стената. Аз останах там, където бях, докато той не излезе, за да отиде да изпълни даденото обещание на Кейт да разузнае казаното от нея. След това станах и се запътих към сателитните снимки на Търмънд – все едно бях насред сън. Очите ми преминаха през пръстените от колиби – очевидно несиметрични и неправилни като форми. Реещият се поглед, подобно на свободна птица, преминаваща отгоре, заглади ужасното чувство, което бе започнало да се заражда в стомаха ми.
– Сега е много по-голям – отбеляза Нико. Аз кимнах и взех перманентните маркери, които той ми подаде.
Той се отдръпна назад, облегна се на бюрото и се загледа. Колкото по-дълго работех, толкова повече внимание привличах към себе си, докато накрая не осъзнах, и то, без да ми се налага да се обръщам, че наоколо имам събрана публика. Поставих етикети на всяка от по-големите структури – ФАБРИКА или БАРАКИ НА СОП върху двата правоъгълни блока вляво от пръстените с колиби, както и СТОЛОВА, ЛАЗАРЕТ и ПОРТАЛ отдясно. След това се прехвърлих към колибите и отбелязах кръглата КОНТРОЛНА КУЛА. Всеки пръстен от малки колиби бе оцветен или със зелен, или със син маркер, за да показва цвета на децата, които живееха в тях.
Усетих силата на нечий поглед между раменете си, сякаш беше слънчева светлина, преминаваща през леща – изгаряше ме до момента, в който вече не можех да не обръщам внимание на малките вълни стеснителност, които започнаха да се надигат. Това бе напълно ирационално, но имах чувството, че разкривам нещо срамно – нещо, от което трябваше да се притеснявам. Настроението ми се бе променило толкова бързо от нетърпеливо вълнение в ужас и съжаление, че долових как започвам да настръхвам като самозащитна реакция.
– Само Зелени и Сини ли има там? – Обърнах се назад при този въпрос от страна на сенатор Круз. Тя стоеше на вратата, а ръката ù бе прокарана през тази на доктор Грей, която, изглежда, искаше да се приближи. Нико я погледна, замръзна, а после се оттегли в по-далечната част на стаята, почти успявайки да се спъне, докато се мъчеше да седне.