– Имаше Жълти, Оранжеви и Червени деца – отговорих аз, надзъртайки отново към жените, – но те бяха изведени от лагера преди пет години и половина. Червените бяха включени в една тренировъчна програма – Проект „Джамборе“. Жълтите бяха преместени в друг лагер в Индиана, който е специализиран за задържане на деца, работещи с електричество.
– Ами Оранжевите деца? – попита д-р Грей.
Ръката ми замръзна, както и въздухът около мен.
– Нямаме потвърдена информация за местонахождението им – отвърнах аз.
– Къде е това? – Думите на доктор Грей все още бяха леко колебливи, все едно едва ли не очакваше да започнат да ù изневеряват отново всеки момент. Тя се приближи с крачка по-близо, разглеждайки петната от избуяла трева и сняг. Ако някой се взреше достатъчно детайлно, щеше дори да успее да разпознае малките точки от сините униформи, които работеха в Градината. – Това не е Търмънд! – Каза тя. – Търмънд бе само една сграда. Аз самата съм я виждала.
– Веднага след като преместиха началните изследователски програми, те бързо увеличиха площта на лагера, за да могат да приемат повече деца – обясних аз. – Добавила съм малки Ч, О и Ж до колибите, в които живееха. Те бяха изключили за механичните брави на колибите на Жълтите, а после така и не ги бяха сменили. Доколкото знам, в колибите на Червените е имало единствено допълнително кранчета и пръскачки за вода.
Сенатор Круз положи ръка на рамото ми и се наведе напред, за да прегледа работата ми.
– Защо Червените и Оранжевите са във втория пръстен от центъра навън, вместо да са в най-външния? Ако са щели да създават проблеми, много по-логично е било да ги дръпнат възможно най-далеч от Контролната кула.
– Те ги бяха обградили от всяка страна с буфер от колиби на Зелени – обясних аз. – Така, ако те решаха да нападнат контролиращите лагера или пък се опитаха да избягат с помощта на способностите си, щеше да им се наложи да изгорят и няколко деца по пътя си.
– Това някога спирало ли ги е?
Поклатих глава.
– Някой някога успявал ли е да избяга?
Отново поклатих глава.
– Онези, които са се опитвали, са били застрелвани още преди да достигнат до оградата. През цялото време те държаха по един снайперист върху Контролната кула – двама, ако групата деца работеше в Градината.
– Това вече уби и последната ми частица вяра в човечеството, която ми беше останала – отбеляза Коул, който отново се бе завърнал.
– Успя ли? – попитах го аз.
– Не – отвърна той. – Ще говорим по-късно. А сега би ли ни „превела“ през един обичаен ден? Убеден съм, че сте имали някакво разписание, нали?
– Пет сутринта – аларма за събуждане. Пет минути по-късно – вратите се отключват. След това графикът се променяше в зависимост от месеца. Хранеха ни два пъти дневно, така че, ако нямаше предвидена закуска, се отиваше в Баните, а след това се работеше шест часа до обяд, когато получавахме храна. След това имахме по два часа в колибите, преди да започнем вечерната работна смяна – обичайно това бе някакво почистване като например пране или пък отдръстване на ужасяващата канализационна система, която винаги се запушваше. Сетне вечеря. А после в осем лампите се изключваха.
– Боже мой! – бе едиственият коментар на сенатор Круз.
– Бяхме над три хиляди – продължих аз. – Изчислили бяха системата до секундата. Дори бяха измислили как да се справят с постоянно намаляващия брой агенти, след като повече хора започнаха да приключват с четиригодишната си задължителна повинност.
– Според теб какво бе съотношението между деца и агенти на СОП? – попита Коул. – Грубо казано.
Вече му бях дала тази информация в плана си, но той питаше заради двете жени пред мен.
– Кейт ми каза, че обичайно в лагера през цялото време има двеста души, плюс допълнителни двайсет, които работят в Контролната кула. Сега, когато са в процес на затваряне на лагера, може да са и по-малко. – Аз поклатих глава. – Може и да не звучи като голяма бройка, но те са разположени стратегически и имат разрешение да тормозят и бият децата.
За човек, който е бил толкова въвлечен в изследването на лечението на ОМИН, доктор Грей изглеждаше ужасена от всичко това, все едно го чуваше за пръв път. Това ми се струваше невъзможно. Някои неща бяха конфиденциални, но все пак съпругът ù бе президентът – той бе играл основна роля в развитието на програмата за рехабилитационните лагери.
Тя погледна настрани.
– ... ти си като сина ми, нали?
– Да – потвърдих аз, – но не и по... този начин.
– Била ли си в Търмънд, когато и той е бил там?