– След него. Въобще не сме се засекли там. Аз пристигнах в лагера чак след като вече го бяха разширили. Има ли причина, поради която ме разпитвате?
Тя наклони глава настрани и аз се преборих с потръпването, което застрашаваше да премине през мен. Това простичко движение принадлежеше на Кланси. Цялата бе Кланси.
– Предполагам, че причината, поради която съм тук, е защото искате да знаете за успеха ми в контрола над детските пси способности? – започна тя и се изправи в стола си. – А така също и крайната оценка на „Леда Корп“ за причинителя?
– Съвсем точно – потвърди Коул. – Затова, съвсем естествено, нашият въпрос е какво искате в замяна на това?
Беше директно и без заобикалки. Въпреки всичко бях леко шокирана. Не знам защо бях очаквала – един Грей – да направи това от добро сърце. Предполагам, че се бях надявала крушата да е паднала поне в този план по-далеч от дървото.
– Може ли да поговорим някъде, където е по-уединено? – попита тя и погледна през стъклените прозорци към децата, които вървяха по коридора.
– Разбира се – отвърна Коул. – Нико, информирай ни, ако чуеш нещо за Канзас.
Ние го последвахме нагоре покрай групите деца, които се придвижваха между стаите по коридорите. Никой от тях очевидно не осъзнаваше коя е русата жена. Щом достигнахме до офиса, Коул покани двете по-възрастни жени да седнат, докато той мина от другата страна на бюрото, а аз заключих вратата зад нас.
Доктор Грей се облегна назад в стола си, а тъмните ù очи огледаха малката стая с един поглед.
– Това е бил кабинетът на Джон, нали?
Някак бях успяла да забравя факта, че семейство Грей и Джон Албан някога са били близки приятели. Албан бе помогнал на Първата дама да изчезне, бе спонсорирал изследванията ù и бе сключил сделка с нея... О!
– Вие искате от нас да изпълним уговорката, която сте имали с Албан – досетих се аз. – Ще ни дадете информация в замяна на това да можете да направите процедурата първо на Кланси.
Коул подсвирна леко.
– Аз бях останал с впечатлението, че това е вид операция. Не вярвам да очаквате да може да я извършите тук...
– Разбира се, че не – потвърди тя. – Може да изтъркате всеки сантиметър от това място с белина и то пак няма да бъде достатъчно чисто за операция. Ще имам нужда тихомълком да ми помогнете да си запазя час в някоя местна болница, където ще ми помага обучен екип.
– Това е трудна задача – поясни Коул. – Почти не е възможно това да остане незабелязано.
– След като процедурата приключи, планът ми винаги е бил да взема Кланси и да се скрием някъде. Искам да се завърна към живот, който да прилича на нормален, и то със сина, когото имах едно време.
„Лечението е просто друг способ за контрол над нас, начин да отнемат правото на вземане на решения.“ Думите на Кланси си проправяха път през ума ми с шепот. Заслушах се в тях.
– Аз не... – започнах да казвам. Но какъв проблем имах аз лично с това? Кланси ми беше доказал отново и отново, че не може да му се има доверие, че ще използва способностите си по начин, който няма да нарани другите. Ийст Ривър... Джуд... Колко пъти той ме би демонстрирал докъде може да стигне? И всичко това, за да избегне онова, което бе усетил в Търмънд: безсилие. Доловила бях безпомощността му, когато го бяха завързали за масата в Търмънд, болката от волтовете електричество, които биваха изстрелвани в мозъка му. Бях усетила срама от загубването на контрола над функциите му, яростта от това да бъдеш третиран като животно.
Той бе готов да спаси себе си пред това да спаси хиляди други. Но този път щяхме да изберем хилядите пред него.
– Добре – казах аз, когато стана ясно, че Коул ме изчаква да отговоря. Какво бе това, което видях да проблясва в очите му? Разочарование ли? Разбиране? То се появи и изчезна толкова бързо, маскирано от обичайната му мрачна усмивка, че някак останах несигурна дали в действителност бях видяла каквото и да било.
– Имаме сделка – каза той. – Довечера ще съберем децата, за да можете да им обясните. Утре сутрин започваме да издирваме подходящи болнични заведения за вас.
Доктор Грей наклони глава в тихо съгласие. Аз се изправих, измънквайки някакво извинение, че трябва да ида да проверя Вида и тренировките, които се провеждаха горе. Истината бе, че сякаш не можех да поема тежкия въздух в стаята в дробовете си – нито навътре, нито навън. Задушавах се от думите, които останаха да висят между тези четири стени, а и не можех да се отърся от чувството, че по ръцете ми има разлята кръв – дори и като ги триех трескаво в краката си.