Коул беше в кабинета, а вратата му бе затворена, но я бе оставил отключена. Вмъкнах се вътре и го открих в стола, с ръце, покриващи по-голяма част от лицето му. При звука на затварящата се врата той погледна нагоре, след което превключи телефона на високоговорител.
– Момчетата казаха, че когато са пристигнали там, всичко все още е пушело – Хари. – Те са открили двама оцелели около километър по-нагоре от останките на сградата, но не могат да се приближат по-близо. Ще ги накарам да се изтеглят и да се срещнем в Юта.
– Как са избягали? – попитах аз. Как бе възможно това?
– Не е ясно. Връзката не бе добра, а и оцелелите напълно са се били загубили в момента, в който нашите хора са ги открили. Историята, която ни разказаха, звучеше доста нереалистично.
– Какво те кара да кажеш това? – попита Коул.
Статичен шум изпълни стаята и мозъка ми. Но заради убийственото изражение на Коул и начина, по който топлината изпод кожата му караше и последния остатък от мекота в него да се изпари, установих, че бях разбрала Хари съвсем добре.
– Оцелелите – продължи Хари. – Те твърдят, че са били атакувани от отряд деца. Казаха, че са били Червени.
Деветнайсета глава
– Вярваш ли? – попитах аз. – Че това е направено от Червени?
При този въпрос Коул погледна нагоре.
– Така ми се ще да знаех. Това просто ме кара да искам да...
– Да искаш какво? – поинтересувах се аз.
Той се изправи внезапно – очевидно не можеше да остане седнал. Ръката му се тресеше в спазми през цялото време.
– Искам да ти кажа нещо, преди да идем там и да представим плана си на децата.
Ръцете ми се усукаха в скута ми, докато се борех да запазя гласа си спокоен.
– Какво има?
– Искам да отидем да разследваме и документираме дейностите в един лагер – Соутуут в Айдахо. Кланси твърди, че това е едно от съоръженията, използвани за обучението на Червени.
– И ти му вярваш? – попитах аз, клатейки глава. – Коул...
– Да – отвърна той. – Вярвам му, и при това не защото той ми влияе чрез способностите си, а тъй като всяка част от информацията, която ми е дал досега, е била потвърдена... а и може да съм му обещал, че ще си помисля дали да не го пусна да си отиде, ако ни помогне. Очевидно не, но все пак. Добра мотивация.
– Но защо? – недоумявах аз. – Защо трябва да го проучим?
– Сенатор Круз ми каза, че са ù необходими неопровержими доказателства за армията от Червени с цел да се подплаши международната общност и да се задейства. Искам да ù помогна да получи това – или поне да пробваме. А ако това е задънена улица, така да бъде. Но кажи ми, че имам подкрепата ти по този въпрос. Обещавам, че това няма да се отрази на удара ни над Търмънд.
Търпението ми най-накрая се изпари.
– Ако искаш да сториш това, ще трябва да признаеш на другите, че си Червен. Това е единственият начин да се съглася да те подкрепя.
Той се дръпна назад изненадан.
– Това пък какво общо има?
– Губим подкрепата на децата, чувствам го. Те трябва да разберат веднъж и завинаги, че ти защитаваш от сърце нашите най-важни интереси, защото си един от нас. – Можех да чуя собственото си изтощение в гласа си. – Това не продължи ли вече достатъчно дълго?
Той отвори уста, ядосан и очевидно преминал в защита, но я затвори, след като проучи лицето ми. След известно време просто каза:
– Ще обясня на Лиъм. Ще започна с него още тази вечер. Сетне, в зависимост от това как се развият нещата, ще кажа и на другите. Така разумно ли е?
Способна бях да се разплача, почувствах се толкова облекчена.
– Да. Но трябва да му признаеш още преди срещата тази вечер.
Той ми махна с ръка и седна на стола.
– Преди това искам с теб да обсъдим начина, по който си мисля, че трябва да те върнем в Търмънд. Реших, че може да искаш да го коментираме тук по-скоро, отколкото пред другите?
Кимнах.
– Ще им кажа и на тях, но не и докато всички не се съгласим върху обща стратегия. Все още ли смяташ, че е най-добре да ме оставите във Вирджиния?
– Да – отвърна той. – Целта тук е първо да те оставим пред някой преследвач, като същевременно се убедим, че ти няма да си омаломощена от самото начало. Ще подадем фалшив сигнал за Зелено дете на свобода, а ти ще трябва да влезеш в съзнанието на преследвача, преди той да може да вкара лицето ти в програмата си. Той ще те отведе в най-близката база на СОП, за да си вземе наградата, а ти ще го накараш да ти доведе някой агент навън, така че той да може „официално“ да те тества и да потвърди, че си Зелена. Ще ти се наложи да прескачаш между умовете на всички хора, на които се натъкнеш. Те не могат да знаят истината. В противен случай ти просто няма да успееш да стигнеш до Търмънд. Ключът е да се контролира общият брой хора, с които влизаш в контакт по всяко време. Това въобще изпълнимо ли е?