Жуженето, което се носеше из стаята, бе осезаемо – децата вече се местеха, разпределяха се на групи, които да отидат до съоръженията за пречистване на водата. Там бе и Коул, който наблюдаваше всичко. Ръката му се сви болезнено, докато я вдигаше, за да разтрие врата си. Зачудих се дали и той го усещаше също – бавното разплитане. Влакът, който уж беше под наш контрол, видимо бе дерайлирал. Щом той ме погледна, в очите му имаше мълчалива молба – отчаяние, което не бях съзирала в него преди.
Не можех да го понеса, то ме докара до състояние на ярост. Той бе направил всичко по силите си, за да ни помогне. Да вземе трудните решения. А сега те се опитваха да го избутат от лидерското място? По погледите, които си разменяха Лиъм и Алис, долових, че те му се подиграваха. И ако в този миг той излезеше от стаята, не съм сигурна, че някой освен мен би го забелязал.
– Е – каза той най-накрая, – имам някои сведения за вас, ако ги искате.
Алис завъртя очи.
– Убедена съм, че имаш.
– Вие твърдите, че искате светът да се сдобие с усещане кои са тези деца, но всъщност така ги представяте, че да бъдат съжалявани. – Коул пъхна ръцете си в задните джобове на дънките си, а гласът му ставаше все по-силен успоредно с намаляването на глъчката около него. – Това, което мотивира хората дори повече от гнева, е страхът. Действайте и разкрийте на всички информацията за Амброзия и да видим докъде това ще доведе страната, когато хората започнат да се бунтуват заради последните няколко чисти и незамърсени водоизточници. Или пък може да им покажете най-големия коз на Грей – как той е изграждал армия от Червени.
– За какво говориш? – попита Алис.
– Всички видяхте какво се случи в Щаба в Канзас днес – отвърна Коул. – Но това, което новините не ви казаха, бе, че има сведения, че те не са били нападнати от военно поделение, а от Червени.
– О, удобно... сведения и нищо, което да ги подкрепи. – Алис му махна с ръка.
Но ако не друго, то поне Коул сега отново държеше юздите на разговора.
– Според мой доверен източник има един лагер за Червени, намиращ се не много далеч от тук – на място, наречено Соутуут. Бих искал да отида и да документирам доказателствата за тях, обучението им, съществуването им... и бих искал да ви ги предоставя за предаване към Разпространение, но при условие, че информацията ще се използва във връзка с действителния удар над лагера.
– Откъде се появи тази информация? – попита Лиъм, а очите му се присвиха подозрително.
– От надежден източник – потвърди брат му.
Лиъм завъртя очи. Само че Алис – да, Коул я бе разгадал правилно. Беше като котка, която бе забелязала пълзяща край дъските мишка. Тя искаше тази история и нямаше да рискува някой друг да я получи първи.
– Добре, какво ще кажете за това – започна тя. – Ще изпратим пет екипа до пречиствателните съоръжения, а ти можеш да вземеш една малка група, за да направите оценка на ситуацията там. Щракнете и няколко снимки.
– Трябва ми само още един човек – каза той, поглеждайки към мен.
– Аз ще дойда – намеси се Лиъм, преди аз да успея. Той стисна челюст, сякаш предизвикваше брат си да откаже. Коул скръсти ръце пред гърдите си, а очите му се стрелнаха към мен, като че ли търсеше спасителен пояс.
„Той не иска Лиъм да отиде.“ И въпросът нямаше нищо общо с това дали Лиъм беше, или не беше в състояние да се справя... или дали той му имаше доверие. Вече го виждах ясно.
– Аз също бих искала да дойда – добавих на свой ред. – Мисля...
– Той каза, че двама ще са достатъчни – притисна ме Лиъм, обръщайки се обратно към брат си. – Освен ако не смяташ, че ще прецакам всичко по време на ценната ти малка мисия?
Коул изсумтя, а устните му се изкривиха в тъжна усмивка.
– Добре, разбрахме се. Сега... някой да ми разкаже за положението с колите. Какво е нивото на бензин в момента?
Доктор Грей най-накрая се върна на мястото си, с очи, вперени в положените в скута ù ръце. Сенатор Круз я попита нещо. Срещата приближаваше към естествения си край, след като се бяха формирали пет екипа, които да отидат до пречиствателните съоръжения. Алис пое водачеството и ги раздели по щати, като накрая избра и тези, с които искаше да замине.
Не останах, за да наблюдавам напрегнатия разговор между Коул и Лиъм. Завъртях се на пети, долавяйки смътно, че Дунди ми каза нещо, докато си проправях път обратно в тунела към празната компютърна зала. Седнах отново пред компютъра на Нико и включих новинарския канал.
– ... очевидно е, че това е ужасно и ако е вярно, президентът ще има доста да обяснява... – Това беше последният, който все още излъчваше. Останалите вече бяха изключени един по един. Формирал се беше някакъв модел: новинарската станция показваше интервютата на децата, разговорът между гостите в студиото се люшваше опасно към „това е истински лагер“ и предаването биваше блокирано. Тази станция засега се изплъзваше на цензурата, като представяше гост-коментатора по-скоро като адвокат на дявола вместо като традиционен експерт. – ... но какво ще стане, ако тези деца не са били инструктирани и това не е някаква маневра за привличане на внимание или известност от страна на родителите? А ако те наистина са се махнали от рехабилитационната програма, тогава пък не би ли следвало животът им да е в опасност? Или може би трябва да се фокусираме върху това те да бъдат върнати в техните лагери, преди да е станало прекалено късно?