Водещият изви сивата си, пухкава вежда и каза с дълбок настойчив глас:
– Вие всъщност гледахте ли интервютата? Те твърдят, че не съществува програма.
Въз основа на факта, че мина близо десетилетие, а ние получихме малко или почти никакви новини, нито пък бе осъществен напредък в откриването на лечение, аз съм склонен да се съглася. Не мисля, че тези деца биха рискували да се покажат без...
Прозорецът на клипчето се замъгли от статичен шум.
„Това е краят“, си казах наум и разтрих лицето си. В стаята бе топло, машините бръмчаха изцяло в синхрон една с друга и подемаха тиха песен. Колкото по-дълго я слушах със затворени очи, толкова по-лесно ми беше да обработя приливната вълна от информация, която се бе появила и се бе разбила върху главите ни по-рано тази вечер; толкова по-лесно ми беше и да позволя на немия гняв да премине през мен.
Какъв беше смисълът от това да се опитвам да го държа вътре сега – яростта ми заради решения, които са били взети преди почти двадесет години?
И това „лечение“ – каква шега! Да се оставиш на една инвазивна процедура, която може да сработи, но може и да не успее... която бе кръпка върху проблема, а не отстраняването му. Чувствах се странно, предадена от собствената си надежда. Мислех си, че се бях научила да не инвестирам в неща, които са напълно извън моя контрол. Но... все пак. Все пак болеше.
„Какъв е смисълът сега да изкарваме когото и да било, ако те няма да разполагат с бъдеще? – Гърлото ме болеше от тази мисъл. – В лагерите поне са защитени от онова, с което ще им се наложи да се справят тук.“ Колко ли хора щяха наистина да посрещат с добре дошли „изродите“, ходещи по улиците? Борех се с инстинкта да отида до сателитното изображение на Търмънд, да го сваля от стената и да го разкъсам – просто да го надробя на хиляди пърхащи парчета, за да е в синхрон с начина, по който аз се разпадах вътрешно. Защо просто не можеше тези деца да бъдат изведени от лагера, а агентите на СОП и военните да сринат със земята сградите, без да се оставят дори и белег върху земята?!
Защото, ако децата са в лагерите, те биха могли да бъдат принудени да се подложат на процедурата, независимо дали го искат, или не.
Защото те заслужават да имат право на избор за това как искат да живеят живота си.
Защото не са виждали семействата си от години.
Защото така бе правилно.
Изправих се и протегнах схванатите си крайници, докато се насочвах към сателитния образ на лагера. Изгладих един ъгъл, който бе започнал да се отлепва от стената. Всички означения, които бях направила, все още бяха там, но видях и някои нови – стрелки, които Коул бе поставил, очертаващи потока на нападението. Той искаше да проникнем през предния портал с помощта на военни превозни средства. Ние щяхме да се представим – имах такова усещане – или като поделение, което щеше да помогне за преместването, или като допълнително подкрепление.
Първата атака щеше да бъде разделена между Лазарета и Контролната кула, като по-малки групи бойци – състоящи се от двама или трима – щяха да се придвижат през пръстените от колиби.
Отдръпнах се, за да видя пълния мащаб на всичко това, и седнах на едно от празните бюра.
„Това е най-правилното нещо, което може да се направи.“
Всичко щеше да бъде просто въпрос на убеждаване на всички останали.
Вратата на компютърната зала се отвори и аз се извърнах натам, казвайки:
– Как мина?
Но това не беше Коул. Беше Лиъм. Стисната челюст, буреносни сини очи. Дори и да не бях успяла да почувствам гнева, който се изливаше от него, той трепереше от усилието, което му коставше дори само да влезе и да затвори вратата с някакво подобие на спокойствие.