Целият ми свят сякаш се катурна към него. Вътре в мен сега имаше толкова много празни пространства, че дори не знаех дали ги бях разпознавала до момента, в който той се появи и ги запълни. Копнежът се превърна в тъпа болка, играеща си игрички с ума ми. Това ме накара да си помисля, че мога да видя същото и в очите му, докато той ме наблюдаваше. Гневът му срещна отчаянието ми и искрите от сблъсъка изкристализираха, заклещвайки ни в капан в този миг на заредено дълговечно мълчание.
– Съжалявам – казах най-накрая аз. – Знам, че вече е прекалено късно, но наистина съжалявам.
Лиъм прочисти гърлото си. Гласът му беше тих.
– От колко време знаеш?
Нямаше никакъв смисъл да го лъжа, опитвайки се да замажа истината. Просто не можех да го правя вече. Не можех повече да задържам това чувство за вина под кожата си, което ме разрязваше до кост всеки път, когато си замълчавах. Коул ме бе помолил да запазя тайната му и аз го бях сторила, защото усещах, че това бе неговото право да се пребори със собствените си способности, при своите си условия и в определените от самия него срокове. Но не трябваше да позволявам тази измама да продължава толкова дълго, не и когато допринесе много повече за разрушаването на нещата, отколкото за сближаването на всички.
В този момент вече не бях сигурна дали е възможно Лиъм да ме мрази повече от това.
– От Щаба – отвърнах аз. – Когато той и другите агенти дойдоха да го завземат наново, той ми спаси живота. Разбрах го тогава.
Лиъм си пое рязко дъх и в мъглата от бясно движение удари с юмрук по стената до вратата, достатъчно мощно, че да натроши мазилката.
– Оф... Майната му! – Той отскочи назад и залюля ръката си. – Боже... тази жена защо ми каза, че това ще ме накара да се чувствам по-добре?
Озовах се на крака и го достигнах, преди да успея да се опомня.
– Кой? Алис ли? – Предположих и се намразих за това, че долових горчивината в собствения си глас.
– Да, защото една репортерка ще е първият човек, на когото ще се доверя, след като открия, че брат ми е Червен – изстреля в отговор той. – Вида. Когато я попитах къде си.
– О. Съжалявам! – отвърнах аз. Не бях осъзнала до този момент, в който чух как двете думи напускат устата ми, колко внимателно бях съумявала да балансирам на върха на една игла. И сякаш всеки грам сила, който ми бе останал, просто... се изплъзна. Усетих как правя още една стъпка, а коленете ми се подгъваха, докато не се строполих на земята. Не можех да намеря думите, от които имах нужда, не можех да ги навържа заедно. Притиснах ръце към лицето си, плачейки, без да ме е грижа.
– Съжалявам, съжалявам, съжалявам...
Чух го как идва към мен, видях между пръстите си как се наведе на пода близо до мен и се облегна назад на масата. Положи ръце на коленете си, оставяйки подутата си дясна ръка да виси във въздуха. Не промълви нищо, изчакваше ме да завърша с това или пък бе в очакване на нещото в себе си. Не знаех добре.
– Той каза, че те е накарал да се закълнеш в живота си, че няма да ми кажеш – поде той с дрезгав глас. – Че трябва да виня него, а не теб.
– Да, но аз бих могла да ти кажа, така или иначе – отвърнах тихо.
– Но не го стори.
– Не.
Той нададе звук на безсилие, прокарвайки ръце назад през косата си.
– Руби... можеш ли поне да ми помогнеш да разбера защо? Аз съм... Искам да разбера. Това ме убива. Не мога да разбера защо никой... защо нито един от двама ви дори не се и опита.
– Ами, защото... Знам какво е чувството да... – Борех се да открия точните думи, но всеки път, в който мислех, че съм ги хванала, те се изплъзваха.
– Това е различно за нас... за него и за мен. За опасните. Знам, че не искаш да слушаш това. Съжалявам, но е вярно. Видях го в начина, по който агентите на Специален отряд „Пси“ се отнасяха към Оранжевите и Червените деца в Търмънд. Видях го в трудния начин, по който Зу се бореше да се научи да контролира способностите си. И го виждам в лицето на всяко дете, с което говоря. Така че знаех много добре защо Коул не бе казал нито на теб, нито на родителите ти. Аз живеех със страха от това да не бъда разкрита. Същото е било и с него. Първо със семейството ти, а след това с Лигата.
– Никой ли в Лигата нямаше идея? – попита Лиъм невярващо.
– Трима души знаеха – отвърнах аз. – Албан, Кейт и аз. Това бяхме.
Той въздъхна тежко и поклати глава.
– Би ми се искало да съм по-добра в това – в обясненията. Аз просто си мислех за това как трябваше да запазя собствената си тайна толкова дълго време. Шест години. И след това, просто ей така: в рамките на секунди ми се наложи да ви разкрия всичко, което бях, за да помогна да избягаме от онази жена. Това бе едновременно и най-тежкото, и най-лесното решение, което някога ми се е налагало да взимам, защото то означаваше, че вие всички щяхте да сте в безопасност, но бях толкова сигурна, че всичко щеше да свърши и щях да загубя и трима ви, след като вече знаехте.