– Ти... в гората, след като преследвачът се опита да ни хване – каза той, извиквайки правилния спомен, – когато си мислеше, че ще те изоставим.
– Да. – Докато казвах това, в гърдите ме прободе остра болка. – Но вие говорихте с мен, заявихте ми, че единственото, което искате, съм аз самата. Не може да знаете как се чувства човек, след като... след като е бил сам вътре в главата си толкова дълго. Това промени живота ми. И съм наясно, че звучи глупаво, но допускам, че част от мен се почувства така, сякаш би могла да бъде същата за него. Аз можех да му помогна да стигне до точката, в която вече нямаше да е толкова дяволски засрамен от онова, което е. Да го накарам да се почувства в мир от факта, че е един от нас, така че да не се усеща самотен... Това не ми изглеждаше правилно, знаеш ли? Той все още е хванат в капан в това пространство, намиращо се по средата. Не е един от нас, но не е и един от възрастните.
– Това е негов личен избор – напомни ми Лиъм. – Той можеше да ни признае.
– Видя ли как реагираха половината деца, когато той засегна темата за лагера на Червените? Оливия? Брет? Той не си е помислил: „О, но аз доказвам, че тези истории не са верни“, а е решил: „Те ще ме намразят. Те ще се страхуват от мен. Никога няма отново да бъдат в състояние да ме погледнат в очите“.
Лиъм надзърна надолу към ръцете си.
– Ти все още ли си мислиш тези неща?
– То идва и си отива – признах тихо. – Понякога. Когато съм с теб, се чувствам, сякаш съм... лъч слънчева светлина. Ти гониш лошите неща далеч. С Коул – той разбра тъмнината, от която така и не можах да се отърся. Мислех си, че е от онзи тип хора, които не се страхуват от нищо, но него го е страх от собствената му сянка, Лиъм. Не смятам, че бях проумяла това до тази вечер, когато забелязах колко се страхува, че ще го видиш такъв, какъвто е.
– Но това е толкова несправедливо – отбеляза Лиъм, а гласът му се напрягаше от втори прилив на гняв. – Знам, че не е правилно, но го мразя заради това, че мисли, че аз, мама и Хари, че което и да е от тези деца, които в действителност боготворят земята, по която той ходи, ще го обичат по-малко. Иска ми се той да ни имаше доверие. Можеше да му окажем подкрепа. За мен нищо не се е променило.
– Нищо ли?
– Нищо – повтори разпалено той. – Освен че сега вече знам, че той не ми е палел играчките с кибрит, само за да се прави на идиот. Предполагам, че и това е нещо.
– Не е могъл да се контролира – отбелязах аз. – Той все още се бори с това.
Лиам не изглеждаше особено убеден.
– По малката демонстрация, която ми направи, човек никога не би допуснал подобно нещо.
– Така е – потвърдих аз. – Зависи от ситуацията. – „Като например, ако е ужасе`н, че ти си наранен или мъртъв.“
– Но след като ти се научи да го контролираш, и той ще успее, нали?
– Придобиването на контрол не означава, че хората ще ти се доверят да вземеш правилните решения, нали? – Усетих как гласът ми изчезна по средата на въпроса и веднага съжалих, че въобще го повдигнах.
– Ти какво... Оо... ти... – веждите на Лиъм рязко се сключиха. Наблюдавах как гневът му намалява и бива изместен от учудване и покруса. – Ти си намерила... бележката ми? Руби, защо не ми каза нищо?
– Какво бих могла да ти кажа? Беше прав да не ми се доверяваш. Погледни докъде те доведе доверието ти в мен.
– Не! По дяволите, въобще не трябваше да пиша тази глупост, но бях толкова сигурен, че той ще ме накара да напусна, че ще те убеди, че трябва да си тръгна. – Аз се дръпнах назад. Не исках да чуя обяснението, не и когато усещах болката все още така доловима като в онази нощ. Той не ми позволи да си ида. Лиъм се обърна с лице към мен и сякаш за първи път от години ме докосна, хващайки ме за рамото... или поне се опита да го направи. В момента обаче, в който сви ръката си, потрепери.
– Ох, по дяволите!
– Дай да видя! – Взех я внимателно между своите и я прегледах. Докосването беше достатъчно, за да ускори отново пулса ми, да запали искрата под кожата ми. Очите му пропълзяха по мен, почувствах ги като повторно... сладко докосване и се запитах дали и той се бе оставил на същата изпълваща отвътре топлина. Потребността.
Когато бе ударил по стената, бе протрил кожата на кокалчетата си, но кървенето вече бе спряло и на негово място се бяха появили подуването и посиняването. Опипах внимателно нежните му костици, а през това време хлабавата ми плитка падна през рамото ми. Другата му ръка се пресегна към нея, взе я между пръстите си и я погали по дължина. Задържах дъха си, докато той се отъркваше в моята ключица. Затворих очи. Усетих топлината около нас да се променя, когато той се наведе към мен и ме погали с пръст по ивицата гола кожата. Не заслужавах подобна нежност, но бе минало толкова дълго време, а аз го исках така силно, че въобще не ме бе грижа.