Вдигнах ръката му и притиснах устни към разранените кокалчета. Той затвори очи и потръпна.
– Не са счупени – прошепнах аз до кожата му. – Просто са насинени.
– Ами ние?
Въпросът ме изпълни с равни части надежда и страх.
– Аз не мога да забравя. Ти можеш ли?
– Това обаче има ли значение – попита той. – Аз не искам да забравям. Вече има толкова много неща зад гърба ни, това е вярно, но има ли значение, ако продължаваме по един и същи път напред? Последните няколко дни бяха истински ад. Виждах лицето ти и това бе като... Пожелавам си... Пожелавам си никога да не бях писал тази тъпа бележка. Иска ми се да ти бях разказал за Алис. Просто ми се щеше да се почувствам по друг начин... освен като непотребен. Исках да видиш нещо хубаво в мен.
– Лиъм... – Дъхът ми спря. – Никога не съм виждала нещо друго. Толкова ми се иска да имам реален живот. Да бъда някой, който може да се прибере у дома и да бъде отново със семейството си. Мислех си, че мога да се оправя и да стана от онзи тип хора, които заслужават някого като теб. Някой, който заслужава Зу, Дунди, Вида, Джуд, Нико, Кейт. Мислех, че ще мога да се справя с лечението. Това е всичко, което някога съм желала – да приключа с тази история. Но сега просто искам да съм по-мила със себе си. И няма да приема някой да ми вменява идеи или пък да си играе с това, което съм. Когато всичко приключи – независимо от времето, което отнеме, – никога, ама никога повече няма да използвам способностите си отново. Но за момента ми се налага и трябва да се доверя на себе си, че ще действам правилно по стандартите на всички. Кажи ми какво трябва да сторя, за да спечеля правото да те имам в живота си и ще го осъществя, каквото и да е...
Ръката на Лиъм се приплъзна нагоре по косата ми и сетне да ме погали по бузата. Облекчение – чисто и красиво – разцъфна в мен, докато устата му покриваше моята. Когато той се отдръпна, започна внимателно да следи реакцията ми. Усмихнах му се срамежливо, а той ме целуна отново и последните ми задръжки се срутиха, разбивайки се на пух и прах. Целувката му стана по-настойчива, опитвайки се да го оставя точно толкова без дъх, колкото се чувствах и аз.
Той отстъпи назад. Лицето му беше зачервено, очите му светеха. Знаех, че изражението му отразява и моето. Цялото ми тяло трепереше, толкова отчаяно да продължи, да задълбочи гонитбата на страстната любов, която чувствах към него. Избягвайки внимателно ранената си ръка, Лиъм се премести на колене и се заизправя от пода, протягайки се, за да ми помогне да направя същото. Изведнъж се стресна, когато улови нещо с периферното си зрение.
– Какво е това? – попита той и се приближи с една крачка до разпечатката, залепена на стената.
– Това е Търмънд – отвърнах аз. – Хари е задействал някакъв познат в правителството, за да може да получи тази картина.
Лиъм бавно се обърна към мен.
– Това е... Всичко това е Търмънд?
Аз пристъпих до него и се облегнах на рамото му.
– Контролната кула, Лазаретът, Столовата, Фабриката... Надписала съм ги. Виждаш ли?
Той кимна мълчаливо.
– Къде живееше ти?
Пресегнах се покрай него към една от дузините малки кафяви постройки, разположени в кръг около внушителната тухлена кула.
– Колиба двайсет и седем, ето тук.
– Руби, това е... Всички онези пъти, когато си ми разказвала за лагера, знаех, че е бил голям, но не точно... такъв. – Той поклати глава, мърморейки си нещо, което не можех точно да чуя. Щом отново се обърна към мен, Лиъм изглеждаше поразен.
– Виждаш ли сега? – попитах го аз. – Ако ударим Търмънд, ще трябва да е истинско нападение. Ще се нуждаем от стотици цивилни, за да смажем съпротивата на агентите и това само при положение, че успеят да проникнат през портала. Но на мен ми харесва това, което се мъчите да направите, мисля, че двата плана трябва да се слеят. Медийният взрив да се фокусира върху Търмънд, а информацията да бъде пусната точно по време на нападението. Можем да го използваме като възможност да се създаде място за среща с родителите, от което те да приберат децата си, след като вече сме ги изкарали навън.