– Но някой трябва да влезе и да инсталира програма за деактивиране на системата за сигурност – отбеляза той. – Именно това си и мислех. Ти искаш да влезеш.
– Налага се – отвърнах му аз.
– Не! Не е вярно! – рязко отсече той. – Няма начин да ти позволя да извършиш това! Обещай ми, че когато се върна, ще седнем и ще обсъдим обстойно тази част от плана. Руби, моля те.
Той изглеждаше толкова опустошен от самата идеята, че се чух да се съгласявам. Бихме могли да говорим, но това нямаше да промени нищо. Налагаше се да стане по този начин.
Той притисна ръката ми.
– Аз съм такъв идиот... Наистина си мислех, че той намеси Хари в това само за да ме ядоса. А то просто е неизбежно, защото само той всъщност ще бъде в състояние да се справи с този вид операция.
– Той наистина иска да бъде част от нея – казах му аз.
– Кой, Хари ли? Говорила си с Хари ли?
– Само за секунда – признах си аз. – Той ми каза, че са открили Кейт и другите и са ги освободили от затвора.
Лиъм леко се засмя.
– Разбира се. Екшън героят Хари. Трябва също така да се запознаеш и със спортния фен Хари, майстор-готвача Хари и механика Хари. Този човек не прави нищо наполовина.
Аз се облегнах на рамото му отново, стараейки се да блокирам с нещо по-лесно за приемане спомена, който бях видяла в ума на Коул.
– Той и майка ти как въобще са се срещнали? Никога не ми е хрумвало да те питам...
– О, боже! Това е почти отвращаващо романтично – поде Лиъм. – Та, когато мама най-накрая напуснала... Когато изоставила стария си живот и ни взела със себе си, карала цяла нощ само за да ни отдалечи достатъчно от къщата на баща ми. Колата ни се развалила в Северна Каролина. Хари тъкмо се прибирал от последната си мисия в чужбина, когато я видял да крещи на старата тойота, да удря по капака и други подобни. Той отбил до нас и предложил да погледне, а когато станало ясно, че са необходими нови части, ни откарал всички в къщата на майка си, която, щом зърнала мама, веднага я осиновила във всякакъв смисъл, освен в юридическия. Останахме с тях една седмица. Убеден съм, че това е най-бавният ремонт в живота на Хари. Той се прибирал у дома, за да отвори гараж. Не ти споменах това, нали? Той си бил наумил, че тя ще е първият му клиент и че ще ù се наложи да се съгласи да ù поправят колата безплатно – като кадем за новия му бизнес. Продължавал да лъже, че не е възможно да получи частта – ах, този мошеник, просто за да удължи престоя ни достатъчно. Това дало на мама време да си намери работа, както и едно сладко малко местенце, в което да живеем. Те започнаха да се срещат чак след три години. Тя просто... не бе готова да продължи с тази част от живота си дотогава. А след това бяха просто нелепи.
– Еха – казах аз. – Какъв късмет! Ако тя бе тръгнала по различен път, или пък той бе минал час по-рано или по-късно...
– Ами... – Лиъм леко сведе глава. – И с нас се случи нещо подобно... Нали? Може и никога да не съм ти го казвал, но бе абсолютен шанс, че ние въобще бяхме в Западна Вирджиния в онзи ден, в който те открихме. Аз правех всичко по силите си, за да избегна преминаването през щата.
– Заради баща ти ли? – осмелих се да попитам аз.
– Аха. Значи, Коул ти е разказал в основни линии? – Той ме изчака да кимна, преди да продължи: – Все едно целият щат е обвит в някакъв тъмен облак. Чувствам се наистина дяволски късметлия заради това, че не си спомням нищо от живота ни преди Хари, защото от малкото, което мама и Коул са ми казали, той е бил един истински кошмар. Като дете знаех достатъчно – искам да кажа като много малко дете, че да се плаша от щата и човека, който живееше в него. Ето как майка ми все още си спомня за онази част от живота ни: „В Западна Вирджиния това“ или „в къщата в Западна Вирджиния“ онова – по този начин. Коул ми каза веднъж, когато не исках да го оставя на мира, че ако се държа лошо, мъжът ще дойде да ме вземе. – Той направи гримаса. – Аз знаех, че мъжът е все още там и че е жив. Страхувах се. Наясно съм, че това е ирационално, защото Дунди ми го е напомнял един милион пъти. И така, докато не станах на осемнадесет години, все си носех този страх, че ако се върна на това място, той ще ме намери и ще ме принуди да остана.
– Защо тогава въобще сте били там? – попитах аз. Лиъм имаше достатъчно добри познания за маршрутите, че да може да избегне щата.
– Защото онази преследвачка – Лейди Джейн, – тя ни дишаше във врата. И аз просто исках да я изгубя. А и стана така, че както в един момент си карах, видях името на нашия предишен град и се почувствах... сякаш... се затваря един кръг, който така и не бях осъзнал, че е останал отворен. Защото този път имах възможността да се измъкна оттам. Знаех, че ако се наложеше, можех да се боря с него и да спечеля, а мама и Коул бяха в безопасност. Като минах оттам с колата за последен път, все едно си откраднах обратно последното парче контрол, което той имаше над живота ми. Но ми се наложи да се върна, за да го разбера. Не знам дали някога бих повярвал, че би могло да стане така, ако не се намирах в колата с всички вас.