Той усети, че ръката ми трепереше, и я вдигна, за да я прилепи към гърдите си, където можех да усетя туптящото под ребрата му сърце.
– Това, което се опитвам да кажа, е, че колкото и зле да изглежда всичко, все си мисля, че в сърцевината си животът е хубав. Той не ни поднася нищо, с което знае, че няма да успеем да се справим, и дори и да му отнема известно време, винаги връща всичко по местата. Така ми се иска цялото това нещо вече да е приключило за теб. Искам да отида до Търмънд и да изкарам тези бедни деца навън, така че и ти да можеш да затвориш собствения си кръг. Ако не друго, ако това нещо експлодира в лицата ни, искам просто да знаеш, че те обичам и нищо никога не ще промени това.
– Аз също те обичам. – Изчервих се от неговата усмивка, учудвайки се на факта колко добре се усещах, докато изричах тези думи.
Обичам те. Обичам те. Обичам те.
– И какво? – попита той. – Старият чар на Стюартови най-после те пребори ли?
Аз се изсмях.
– Предполагам. Определено не се дадох много лесно.
– На мен ли го казваш...
Вратата се отвори отново и аз надникнах от прегръдката му, проточвайки врат точно в мига, в който се появи Нико. Той се стресна при вида на двама ни.
– Оо... Аз съм... Вие сте...
– Хей – успокоих го аз.
– Аз... забравих, че имам нещо. За правене, искам да кажа – добави Нико, докато се люлееше назад. – Но ако ще оставате тук, аз ще... измисля нещо.
– Не – увери го Лиъм и ме погледна. – Мисля, че приключихме тук?
– Цялата съм твоя! – потвърдих и аз. – Но се опитай да поспиш, става ли?
Нико кимна разсеяно. Аз се задържах още миг на прага, наблюдавайки го, докато той отиваше към компютъра си, а светлината от монитора го освети в синьо-бяло сияние.
Лиъм ме дръпна за ръката към другия коридор, към стълбите и спалните. Обърнах се и го затеглих в обратната посока – към стаите на старшите и най-вече към празната стая на Кейт. Леката усмивка на лицето му ме караше да се чувствам малко замаяна... но в хубавия смисъл на думата. Една ръка започна нежно да ме гали по гърба, пораждайки съвсем различно усещане ниско в корема ми.
Стоях изправена на пръсти и държах лицето му между ръцете си. С крайчеца на окото си мернах как една тъмна фигура излезе от близката стая – малката стаичка за лечение, която бяхме създали. Лиъм се обърна натам, когато вратата изскърца и се затвори, а човекът – Дунди – погледна нагоре, надолу, след това отново нагоре, докато мозъкът му обработваше ситуацията.
– О, ето те и теб! – каза Лиъм, очевидно пропускайки начина, по който ноздрите на Дунди пламтяха, а очите зад очилата му се бяха разширили. – Тъкмо се чудехме къде сте се скрили.
– Аз просто... сглобявах някои рафтове, за... ъ-ъ, доставките и книгите в медицинската, ъ-ъ, зала – заяви Дунди, поглеждайки вратата между нас и назад зад рамото си... явно буквално търсеше път за отстъпление.
– Успя ли да ги сглобиш всички? – попитах, забелязвайки за пръв път, че ризата му бе закопчана накриво. Тръгнах към вратата, като се опитвах да не се изсмея, докато върху лицето на Дунди се прокрадваше нещо подобно на смъртоносно изражение. – С радост ще ти помогнем...
Лиъм най-после разбра какво става и едната му вежда бавно се изви нагоре, нагоре, нагоре...
– Не, не още... Искам да кажа, че изгубих един винт и ми се наложи да спра... А вие къде сте тръгнали? Ще дойда с вас...
– Ама, ти добре ли си? – попита го Лиъм. – Държиш се доста странно.
– Напълно перефектно – Дунди бутна очилата на носа си, онези, които Вида беше направила за него, а след това погледна надолу към ризата си. Без никакво предупреждение той грабна ръката ми и започна да ме дърпа по коридора.
– Как сте? Вие добре ли сте? Не ми спестявайте никакви подробности. Сега ще...
Вратата зад нас се отвори със скърцане. Дунди се отдръпна към стената, докато Вида излизаше, все едно отиваше на разходка. Раменете ù бяха изправени, главата с разрошената лилава коса бе вдигната високо, а извивката на леко подутите ù устни ù придаваше самодоволен вид. Лиъм отстъпи назад и ù направи път да мине.
Вида не каза нищо. Докато минаваше, тя просто хвърли якето на Дунди върху главата му и го остави да виси там. Той изчака звукът от ботушите ù по плочките да заглъхне и се свлече долу на земята. Задържа якето притиснато към лицето си, изглеждайки така, сякаш искаше да се задуши.