– О, боже! – изпъшка той. – Тя ще ме убие. Действително ще ме убие.
– Я чакай... – започна Лиъм, без да си прави труда да крие усмивката от лицето си. Аз сложих ръка на рамото му, страхувайки се, че ще започне да подскача, обзет от пълна радост. – Вие двамата...?
Дунди най-после свали якето. И след като пое дълбоко дъх, кимна.
„Я виж ти – помислих си аз, изненадана от... липсата ми на изненада. – Брей, брей, брей...“
– Еха... Искам да кажа, еха. Струва ми се, че мозъкът ми ще започне да изтича през ушите ми – отбеляза Лиъм и притисна длани към челото си. – Толкова се гордея с теб, Дунденце, но същевременно съм толкова объркан. Но съм горд и си мисля, че трябва да полегна.
– От колко време продължава това? – попитах аз. – Вие нали не сте... Не сте...?
Погледът, изразяващ смущение, ми каза всичко, което ми бе необходимо да знам. Те го бяха направили. Те бяха... Лиъм малко се задави при това развитие на нещата.
– Какво? – включи се Дунди. – Това е... Това е напълно нормален човешки отговор на... на стресовите фактори. И освен това е зима, както знаете, а когато се спи в кола или в палатка, може да е смразяващо... Всъщност знаете ли какво? Това въобще не ви влиза в работата.
– Влиза ми, ако се държиш така тъпашки – отвърна Лиъм.
– Извинете ме, но аз знам за контрацептивните методи още откакто бях на....
– Не това имах предвид – бързо изясни Лиъм и вдигна ръце. – Въобще нямах това предвид, но, хм, добре е да се знае.
Аз клекнах долу пред Дунди и поставих ръка върху неговата.
– Мисля си, че това, което той се опитваше да каже, бе, че ако нещата не се получат или някой от вас двамата пострада, ще бъде трудно за преживяване.
– О, искаш да кажеш, ако например тя ми изтрие паметта и ме принуди винаги да държа в себе си малък списък с неща, обясняващи ми кой съм, в случай че отново го стори? – В секундата, в която това напусна устата му, долових как му се щеше да върне думите си назад, там, откъдето бяха дошли. Това поне малко намали ужилването.
– Ей... – предупреди го Лиъм.
– Не, това е справедливо – признах аз. – Знам, че ти можеш да се справиш, но Ви е била... Да кажем, че хората в живота ù наистина са я поставяли в центрофуга. Ще внимаваш със сърцето ù, нали?
– В тази уговорка не са включени сърца – увери ме той, което, реално погледнато, въобще не бе успокояващо, а още по-малко и правдоподобно. – Това е... справяне.
– Добре – съгласих се аз.
– Освен това тя не се нуждае от някого, който да я защитава или да води битките ù вместо нея. Ясно ли е? – добави той, поглеждайки между нас. Яростта му леко намаля. – Боже, тя ще ме убие, задето раздухах това. Та още няма и седмица, откакто сме се върнали... Нали няма да кажете на никого?
– Вида е от типа хора, на които не им дреме за онова, което си мислят другите – изтъкна Лиъм. – Качество, на което искрено се възхищавам.
– Да не искаш да кажеш, че тя те е помолила да си мълчиш, защото я е срам? – попитах аз. – Срам я е от това, че е с теб?
– Не ми го е казвала директно, но това е доста очевидно, нали?
– А дали пък не иска да си остане за момента само между вас двамата, тъй като е толкова ново – добавих аз. – Или пък просто защото не влиза в работата на никой друг, освен на двама ви.
– Ти си страхотен улов, приятелче – завърши Лиъм. – Вината не е в теб. А и не може да е чак толкова сърдита, като се има предвид, че само ние двамата знаем и едва ли някога ще си говорим по въпроса. Е, може евентуално да преразкажем събитията на Зу. Но, човече, дай път на малко себеуважение. Очевидно в теб има нещо, след като е близка с теб.
– Лиъм Майкъл Стюарт – летописец и поет – отбеляза Дунди, клатейки глава, докато се изправяше от земята. Аз го наблюдавах, докато той замлъкна, кършейки ръце и осмисляйки нашата логика. През лицето му премина някаква сянка, която ме подтикна да полюбопитствам какво си мислеше той или пък какво си спомняше. Накрая обаче той просто поклати глава. – Не съм... Искам да кажа, че не страдам от илюзии за величието на тези неща. Знам кой съм аз и коя е тя, и знам, че това е като да поставиш ябълка в непосредствена близост до глава лук. Както и да е. Разбрали сме се.
Лиъм го стисна окуражително по рамото.
– Няма значение, лека нощ! – каза Дунди. – Не стойте до твърде късно. Не забравяйте, че тръгвате утре сутрин.
Лиъм изчака Дунди да се скрие зад ъгъла в другия край на коридора, след което се обърна към мен без дори да се мъчи да скрие усмивката си.