– Искаш ли да дойдеш с мен да сглобим няколко стелажа?
Протегнах ръка към него и го поведох обратно към дясната врата. Помислих си, че е почти болезнено сърцето ти да е толкова издуто от благодарност и нещо, което най-вероятно беше чисто и неопетнено щастие. Исках да остана да живея вътре в това чувство завинаги.
Ако не друго, това нещо – този избор – не бе направен под натиск или страх, или дори отчаяние. То беше нещото, което исках. Да съм възможно най-близо до него и да няма нищо, което да стои помежду ни. Исках да му покажа онези неща, за които думите ми бяха твърде тромави или стеснителни, за да са в състояние наистина да го предадат.
Никой от нас вече не се смееше. Моментът ме придърпа по-близо до него, намота нещо вътре в мен и накара сърцето ми да се усети безтегловно от очакване. Очите му бяха тъмни – внезапно озарени от прокрадващия се в тях истински въпрос. Аз се пресегнах към него и отметнах непокорен кичур коса от челото му, преди да наклоня лицето си и да докосна леко устните си в неговите, задавайки там мой собствен въпрос.
Лиъм изпусна сладка, нежна въздишка и кимна. Аз го издърпах вътре в стаята и успях да се откъсна от него достатъчно за дълго, за да заключа вратата зад нас и да поема дъх.
Той седна на ръба на леглото. Силуетът му бе ярък на фона на мрака. Сетне протегна ръка и прошепна:
– Ела тук.
Аз леко се олюлях на краката си, докато пристъпвах в кръга на очакващите му ръце и наблюдавах мързеливата му усмивка. Отместих косата настрани от лицето му, знаейки, че той ме чака. Цялото това време – от мига, в който се бяхме срещнали... той ме бе изчакал да разбера, че ме е познавал винаги и че никога не му се е искало да съм различна.
– Онази, която беше тогава, която си сега и която ще бъдеш – започна той тихо, сякаш усетил мислите ми, – аз те обичам. С цялото си сърце. През целия ми живот – колкото и време да имам щастието да получа – нищо няма да се промени за мен.
Гласът му звучеше дрезгаво, залят от същите изгарящи чувства, които се надбягваха в мен. Успокоението, увереността, всеобхватната благодарност, която усещах към съдбата за това, че ми го бе дала, нажежаваше очите ми и отново ме оставяше в състояние, в което не можех да говоря. Така че го целунах и му казах това отново и отново между вдишванията, докато той се движеше над мен, вътре в мен – докато на света не остана нищо извън нас и обещанието за завинаги.
Двайсета глава
На следващата сутрин той ме събуди с целувка, а после – още една, докато топлата мързелива мъгла се разстилаше, а аз бях принудена да се върна обратно в реалността. Лиъм се отдръпна с нежелание и се пресегна към дрехите си на пода, за да започне да се облича. Аз останах взряна в него за миг, изумена от това колко тиха и спокойна се чувствах, сякаш осъзнаването, че той ме иска и ме обича цялата, при това безусловно, най-накрая напълно бе подредило парчетата в мен. По свой начин той успяваше да ме събере, а в онова, което усещах към него, имаше нещо толкова красиво и просто. Дори нещо подобно, нещо всъщност толкова важно... бе просто за мен.
Накрая, след като видях развеселения му поглед, когато се обърна, аз се принудих също да се изправя. Вече не можех да пренебрегвам факта, че той заминаваше, но това не означаваше, че не се опитах да го прилаская за една последна дълга целувка на вратата.
Лиъм и аз бяхме първите, които се явиха край входа на тунела тази сутрин, даже и след като той заобиколи, за да вземе храна от кухнята и да се изкъпе. Той току-що се бе появил, след като бе ходил на долния етаж да си вземе довиждане с Дунди и другите, когато и Коул изникна от лявата ми страна, излизайки от стария офис на Албан.
Точно преди вратата да се затвори, той я прихвана с крак и я задържа отворена, оглеждайки стаята. Цялото му тяло беше обхванато от изтощение, а върху лявата му буза имаше прясна рана.
Посочих към лицето му.
– Това пък откъде се появи?
– Ъъъ... – Коул завъртя очи и леко се изсмя. – Като в сценка от пиеса, писана от Лий, се претърколих от леглото тази сутрин и се цапардосах в скрина. Така ми е тръгнало от сутринта.
– Ти си успял да спиш? – не повярвах аз. Той се обърна към мен и отговорът бе повече от ясен. Знаех, че това трябваше да се случи, че той не можеше да продължава още дълго, без да каже на брат си истината, но след като аз самата бях пазила тайни, все още се чувствах виновна за това, че снощи го бях поставила в подобно положение.
– Всичко... наред ли е?