– Сега ли тръгваме? Колко е часът?
Махнах я от главата му за момент.
– Само да видя знак, че се опитваш да въздействаш на някого...
– ... и съм мъртъв. Боже, досадна си колкото старата ми бавачка. Разбирам! – прекъсна ме той, обърна се и ме побутна със завързаните си ръце. – Това ще е точно толкова подозрително, колкото и качулката. Ако нещо се случи, може да ми се наложи да използвам ръцете си...
– Нищо няма да се случи – отвърнах му аз и промуших ръка през неговата, издърпвайки го навън в коридора, а после обратно в стаята, за да не бъде стъпкан, докато различните екипи тичаха към всевъзможните изходи на сградата.
– Готови ли сте? – извика към мен Коул от прозореца в момента, в който вкарах Коул в стаята. Анабел Круз все още стоеше там, сгушена между двама агенти, които бяха отговорни за нея. При вида на Кланси тя замръзна. Той се усмихна самодоволно и я измери с очи от горе до долу.
– Достатъчно! – прекъснах го аз. – Остави я на мира или ще те бутна през прозореца.
– Бих искал аз да помоля за тази чест – подхвърли Лиъм, докато ми помагаше. Той надзърна назад към Сен и ми стрелна въпросителен поглед, когато жената си нагласи презрамките на раницата, съдържаща изследването на лечението.
Положих успокояващо ръка върху неговата, след което се обърнах назад и хванах Кланси за рамото, за да му дам опора, докато прехвърляше крак през рамката. Обувката му се закачи за нещо, той се изплъзна от ръцете ми, падна и се строполи ядно с глава върху площадката на противопожарната стълба.
– Виждам, че няма да ми бъде дадено право на достойнство – изръмжа той, докато се изправяше и се опитваше притеснено да си оправи ризата с вързани ръце.
Наведох се над стълбите, за да проследя напредването на Коул. Той вече бе долу на земята с пистолет в ръце и наблюдаваше близките прозорци с поглед, излъчващ концентрирана сила. Бях виждала това толкова често върху лицето на Лиъм. Вятърът се нахвърляше върху косата му и караше якето му да се издува около него. И мен самата ме накара да пристъпя крачка напред.
– Що се отнася до Стюартови, този най-вероятно е по-добрият избор. Красив. Лошо момче. Повече приляга на твоя вкус – разсъждаваше Кланси, като проследи погледа ми.
Очевидно въобще не схващаше вкуса ми.
Не си позволих да се обърна назад, за да проверя Вида, Дунди и Лиъм, докато и ние двамата не се озовахме на улицата с гърбове, притиснати към сградата.
– Нещо? – попитах Коул.
Той поклати глава.
– Всичко е чисто.
Тръгнахме на изток. Трябваше да преминем покрай релси, вървящи по протежението на река Лос Анджелис. Нашият изход беше на приблизително тринайсет пресечки на север, но това щяха да са тринайсет мрачни, тихи и напрегнати пресечки. Вече усещах как тръпка на притеснение се спуска по гръбначния ми стълб, докато се обръщах назад, но бе прекалено тъмно, за да мога да видя групата деца зад нас. Коул ни бе предупредил да изчакаме десет минути, преди да ги последваме през изхода, за да предотвратим възможността нещо да не мине както трябва. Можеше да се наложи да имат нужда от разстояние, за да тичат.
Супер за тях.
Задържах погледа си напред и усилих захвата около ръката на Кланси. Кожата му бе така непоносимо топла до моята. Утринта бе стиснала града в хладната си прегръдка, а слънчевите лъчи едва си пробиваха път. Но сякаш нищо от това не го докосваше. Все едно нищо не бе в състояние да го стори.
Ръката на Коул се стрелна нагоре, когато той ни спря намясто с рязко поемане на въздух. Кланси с любопитство се наведе напред през рамото ми, за да види какъв е проблемът.
– А! – каза той и се отдръпна. – Успех с това!
Маршрутът ни ни беше довел под магистрала 101, където тя преминаваше в мост над река Лос Анджелис и близките железопътни релси. От това, което бях съзряла в спомените на войника, армията бе блокирала релсите долу с обърнати върху тях товарни вагони и прожектори. На магистралата имаше две високопроходими джипа и още светлини, които светеха към нас. Там бяха и те – преброих ги, докато напредвахме внимателно и безшумно. Не виждах абсолютно никакъв проблем. Не и докато първата от три сенчести фигури не се появи на ръба на горния магистрален път. Ръцете им бяха вдигнати по начин, който ме накара да си помисля, че най-вероятно досега ни бяха гледали през бинокли.
Коул падна по корем на релсите. Принудих Кланси да се наведе с мен. Дунди започна да пита „Какво става...?“, но някой – Вида – го принуди да млъкне.
„По дяволите, по дяволите, по дяволите, по дяволите!“ Страхът се разля в мен. Как можах така грешно да схвана нещата?