– Всичко е наред – отвърна той. – Честно казано, чувствам се по-добре, отколкото очаквах. Лиъм не е най-добрият лакмус, макар че хлапето би могло да обикне и еднооко, трикрако, плешиво куче, ако то само си размаха опашката в негова посока. Трябваше да му изпълня коронния си номер цели пет пъти, преди да ми повярва, че не крия запалка в дланта си.
Коул вдигна черен спортен сак и го провеси на рамото си, докато съдържанието му хлопаше зловещо.
– Достатъчно пистолети ли имате?
– Чиста предпазливост – каза той с намигване.
– Дано да е така. Нали помниш, че това не е нападение, а наблюдение?
– О, съкровище, не се притеснявай – Коул придвижи свободната си ръка до тила ми и приглади косата ми.
– Ще го върна до довечера.
Аз го отблъснах и завъртях очи.
– Говоря сериозно. Моля те... просто внимавайте.
– Ти също – отвърна той. – Съжалявам, че отново те оставям да се занимаваш с Малкия принц. Ако той не се държи добре, не се притеснявай да го изпратиш в леглото, без да е вечерял. И провери повторно дали екипите, които ще ходят до водните пречиствателни съоръжения, имат всичко необходимо, преди да се запътят натам.
– Ясно!
– Хари каза, че ще се пробва да се обади тази вечер около осем. Ако ние не сме се върнали обратно дотогава, ще можеш ли да го помолиш да подсигури още две кила и половина С-4? Кажи му, че съм проверил за наемането на автобуси, които да откарат всички обратно на изток, и това просто няма как да стане.
– Ясно – потвърдих аз, като междувременно вече бях нетърпелива Хари най-после да пристигне при нас в края на седмицата, тъй като това щеше да означава най-накрая да видя Кейт. – Ти взе ли телефона от Нико?
Алис не можеше да понесе да бъде отделена от модерния си фотоапарат – дори и заради общата цел, – а нямаше никакво време, за да намерим друг. Нико бе програмирал един мобилен телефон автоматично да качва снимките на сградата, които те щяха да направят, и да ги изпраща обратно към нас.
Коул погледна към часовника си, а после над главата ми към коридора, където току-що се бяха появили другите.
– Тази сутрин въобще не си дава зор да си размърда задника.
– Или просто някой е малко прекалено нетърпелив да тръгне – изтъкнах аз.
– Просто готов – отговори той. – Можем ли леко да вдигнем темпото, слънчице? Като че ли котка те е изплюла с гърба напред.
– По-добре от теб. Ти все едно си излязъл от грешното място.
Коул се засмя.
– Е, тук ме разби.
Аз грабнах ръката на Лиъм, докато той ме подминаваше по пътя си към вратата на тунела, и го целунах по бузата.
– Ще се видим по-късно довечера.
Той пристъпи в тунела, прехвърлил през рамо раницата, която Коул бе оставил там за него. Когато се обърнах, за да кажа довиждане на другия Стюарт, той вече се бе навел и бе обърнал бузата си към мен в очакване. Аз я ударих лекичко с пръст и го накарах отново да се засмее.
– Направо си невъзможен – информирах го аз.
– Всичко това е част от чара ми – отвърна той и прехвърли тежката чанта върху рамо. – Грижи се за нещата, шефе!
– А ти се грижи за него – казах аз многозначително.
Той отново ми отдаде подигравателно чест и затвори вратата към тунела. Изчаках, докато звукът от неговите стъпки и тези на останалите не избледя напълно, преди да заключа вратата.
За момент се изкуших да отида да си легна – само да си взема душ и да се отнеса за още няколко часа звучеше изключително добре. Денят вече ми се струваше протяжен, а едва беше започнал.
В около два часа следобед осъзнах, че ме следят.
Тя не говореше и стоеше далеч, но Лилиан Грей бе там и ме наблюдаваше от безопасно разстояние. Начинът, по който очите ù ме преценяваха, накара кожата ми да настръхне.
Доктор Грей беше там – наблюдаваше обучението през прозорците на фитнеса; висеше пред компютърната зала; излизаше от кухнята точно когато аз влизах в нея. Отне ми още два часа, за да проумея, че тя най-вероятно се опитва да събере кураж, за да ме пита нещо. И дори това се случи единствено защото Алис ме дръпна настрана, след като изтормози жената с едно кратко интервю, и ми каза от упор:
– Тя иска да види детето си. – Забелязвайки изражението ми, Алис добави: – Значи, аз нямам собствени деца, така че не бих могла да ти помогна да разбереш как мозъкът на една жена успява да се пренастрои така, че да обича безусловно същия този боклук, който ù е объркал мозъка, но имам чувството, че отношението ù към нас доста ще се стопли, ако ù помогнем да го види.
– Тя даде ли ти информация, която наистина би могла да използваш? – попитах аз, докато вървяхме обратно към голямата зала.