– Тя е истинска съпруга на политик – отвърна унило Алис. – Говори с мен два часа и успя да не каже нищо полезно. Между другото, имаш ли интерес да седнем да си поприказваме?
– Нито дума ли за президента? – попитах аз, измествайки темата отново към основния въпрос. Ето това ме притесняваше най-вече в уговорката ни – доктор Грей се бе споразумяла с Албан да помогне на Кланси и го бе направила зад гърба на съпруга си. Доколкото ние знаехме, те бяха загубили контакт от години, но нямахме никаква идея относно реалните ù чувства към този мъж. Изникнеше ли името му, тя се затваряше.
– Мисля, че тя ще проговори, ще ми даде информация по въпроса откога точно президентът е знаел за Веществото Амброзия, но няма да е безплатно, тоест – ще има цена. Има ли някакъв начин...
– Не – отвърнах твърдо аз. – Това въобще не е добра идея. – До момента Кланси се държеше съвсем разумно. Не исках да предизвиквам съдбата, като дори му намекнех, че майка му е някъде наоколо.
– Лиъм щеше да се съгласи.
– Добре тогава, че не е тук.
Раздразненото изражение на Алис премина в такова на искрена забава.
– Ти си шефът, госпожичке. Ще измисля друг начин, за да я накарам да се разприказва, преди да тръгна довечера.
– Готови ли сте за пътуването?
– Всичко следва да е наред. Нашата пречиствателна станция не е много далеч. В противен случай щяхме да тръгнем рано тази сутрин като останалите.
Нямах представа дали Алис бе казала на другата жена, че аз бях преградата по пътя, но близо час по-късно доктор Грей ме намери в кухнята, където бавно и неохотно приготвях поредното хранене на Кланси. Един поглед към бързо изчерпващото се съдържание на килера бе изместил фокуса ми от нея, докато тя не влезе вътре в кухнята като нежелан хлад и не затвори вратата след себе си.
– Ако ме следите с надеждата, че ще се подхлъзна и ще ви разкрия къде е той, ще трябва да ви разочаровам. Освен това – добавих аз – така ще забавите храненето му.
Устата ù се стегна в равна, безкръвна линия. Всичко в това семейство бе студено и далечно, нали? И с тази жена, и със сина ù все се чувствах така, сякаш постоянно ходех на пръсти и се мъчех да запазя равновесие.
– Той има лека алергия от ядки – информира ме тя и кимна към отвореното бурканче с фъстъчено масло, което почти бях остъргала. – Освен това не обича ябълки от сорта „Грани Смит“.
Вместо да бъда впечатлена от тази демонстрация на майчинска загриженост, долових как изражението ми се променя в такова, демонстриращо пълно и абсолютно раздразнение.
Всъщност прехапах езика си, за да се въздържа да не отговоря с: „Той е голям щастливец, че въобще получава някаква храна“.
– Предполагам, че госпожица Уелс ви е предала моята молба?
Госпожица Уелс... О, Алис. Срязах сандвича наполовина и се обърнах, за да занеса ножа в мивката. Тя все още седеше там и ме наблюдаваше с очакване. Обърнах се към нея.
– Да, направи го. Изненадана съм, че въобще сте го пожелали.
– Защо?
– Наистина ли трябва да ви напомням какво се е случило последния път, когато сте го видели? – попитах аз. – Имате късмет, че сте си тръгнали жива.
Най-накрая се появи пукнатина.
– Кланси никога не би ме убил. Той не е способен на това. Давам си сметка колко дълбоко затормозен е, но това е защото той така и никога не успя да получи емоционалната помощ, която му бе нужна, след като напусна онзи лагер.
– Мнозина от нас бяха в тези лагери – казах аз. – Никой от нас обаче не стана като него.
Доктор Грей задържа погледа ми със секунда по-дълго, но достатъчно, за да се почувствам некомфортно.
– Така ли?
Усетих как изопвам рамене и вдигам глава, без да обръщам внимание на познатото хладно пробождане от страна на вината.
– Да – продължих аз студено. „Тя не ми вярва. Изобщо.“
– Трябва да знаеш, че аз винаги съм била против програмата за рехабилитационните лагери, и то още преди да се превърнат в това, което са днес – отбеляза доктор Грей. – Никога не съм одобрявала външната политика, водена от съпруга ми, нито пък мога да разбера крайните действия, които той предприе в Калифорния. Но ако той ми бе дал сградата и материалите, които ми бяха нужни, за да направя операцията на сина ми, това дори нямаше да бъде и решение. Щях да се върна при него, преди сърцето ми да е отброило един удар. Бих сторила това – за Кланси.
Почти я съжалих. Простата истина беше, че лагерите не вредяха на всички ни по същия начин. Ако човек бе прекарал времето си там, чувствайки се малък и ужасен, веднъж след като излеше извън електрическата ограда, той не можеше веднага да се изправи в пълния си ръст и да поднови стария си живот, забравяйки отчаянието, което го бе обладавало, само и само за да остане невидим. Ако човек бе пребивавал там, къкрейки в собствения си гняв и безпомощност, тази ярост щеше да се пренесе и навън. Просто я взимаше със себе си и в новия си живот.