Направо бе притеснително, че вече виждах толкова ясно гледната точка на Кланси. Майка му наистина нямаше представа какво му бяха направили в Търмънд. Как може някой, който бе взел участие или поне беше видял изследванията, правени върху деца пси, да няма представа за болката или унижението, през които бяха преминали?
– Нали разбирате, че дори да го оперирате, това няма да го оправи? – попитах аз. – Не и по начин, който наистина би имал значение за вас.
– Той повече няма да бъде в състояние да влияе на когото и да е – настоя тя. – Ще се върне към същността си.
Идеята бе толкова абсурдна, че дори не бе смешна.
– Отнемането на способността му няма да отнеме желанието му да се опитва да контролира другите – напомних ù аз. А и това със сигурност нямаше да го излекува от факта, че бе задник. – Процедурата ще го направи още по-ядосан, отколкото вече е. – „И ще те намрази още повече.“
– Знам какво е най-добре за него – увери ме тя. – Той се нуждае от лечение, Руби. А още повече от това се нуждае и от семейството си. Искам просто да се уверя, че ще е добре. За мен не е достатъчно да чуя, че е наред – аз трябва и да го видя. Моля те. Само за миг. Нали снощи ви дадох всичко, което искахте? Не може ли това да е жест на добра воля?
Бях готова да ù дам това. Досега тя ни се бе доверявала и ни бе предоставила много повече, отколкото дори бях очаквала. Албан – единственият човек в Детската лига, когото тя бе познавала и в когото бе имала доверие – вече не беше наоколо, за да ù каже, че няма никакъв проблем да ни се довери.
Гласът на Нико плуваше някъде в дъното на съзнанието ми. „Те пречупиха нещо в него.“ Нещо фундаментално. Може би беше необходимо тя да го види, за да го разбере.
– Ако ви заведа да го видите – започнах аз, – не бива да му давате каквито и да е индикации, че сте там. Нито дума. Ще трябва да правите точно това, което ви кажа. Ако той разбере, че сте тук, най-вероятно ще престане да ни сътрудничи и ще започне да обмисля как да избяга. А в замяна вие ще трябва да отговорите на всички въпроси на Алис, но този път искрено.
– Аз мога да направя това – потвърди тя. – Искам просто да го видя. Да знам, че се държите добре с него и че той е достатъчно силен, за да се подложи на процедурата. Не ми е необходимо да го докосвам. Аз просто...
„Дали майката, или ученият в теб иска да го види?“ – чудех се аз, като не бях особено сигурна кое е за предпочитане.
– Добре – съгласих се и взех в ръцете си храната му и бутилка вода. – Нито дума! И ще останете точно там, където ви оставя.
За нея това нямаше никакъв смисъл до момента, в който достигнахме вътрешния коридор, водещ към стаята с малките килии. Поклатих глава, прекъсвайки въпросите, които тя беше напът да зададе, и ù показах къде да застане, за да може да гледа през вратата, без Кланси да може да я забележи през малкото си прозорче.
За първи път от близо седмица Кланси Грей надзърна нагоре и срещна погледа ми, когато влязох. Книгата, която четеше, остана безжизнена в скута му, докато отнасях храната към заключения метален капак на вратата му. Подадох му я в очакване да я вземе. Той се изправи и се погрижи да разтегне раменете си, преди да прекоси малката килия. Тъмната му коса беше вече достатъчно дълга, че да бъде вързана назад на опашка с ластик, но той продължаваше да я поддържа спретнато сресана и разделена.
Кланси имаше три чифта анцузи, които сменяше, и днес очевидно бе ден за пране, защото той безмълвно се наведе и взе другите два комплекта, които ми предаде през отворения процеп.
– Не очаквах да те видя – каза той достатъчно небрежно. – Значи, той все пак е отишъл в Соутуут?
Наистина ли очакваше да му отговоря на това?
Не. Очевидно не.
– Как се чувстваш? – попита той, поставяйки дланта си върху стъклото. – Да бъдеш от тази страна на нещата? Да контролираш потока от информация?
– Почти толкова добре, колкото, като знам, че ти никога няма отново сам да го изпиташ.
– Невероятно е само как се развиха нещата – отбеляза той. – Преди година ти все още беше в лагера... зад онази ограда. Виж се сега. Погледни и мен.
– Гледам те – напомних му аз. – И единственото, което виждам, е някой, който е изгубил всякакъв шанс да успее наистина да промени нещата за нас.