– Но ти сега ме разбираш, нали? – попита той изненадан. – Виждаш защо съм направил тези избори. Всеки оцелява по свой собствен начин. Ако нещата се свеждат само до това, ти щеше ли да промениш което и да е от решенията, които някога си взимала – добро или лошо? Би ли останала в Търмънд, ако възможността да избягаш беше в обсега ти? Би ли отишла направо във Вирджиния Бийч, без да им позволяваш да те убедят да се опитвате да намерите Ийст Ривър? Би ли запечатала отново спомените на по-младия Стюарт? Изминала си толкова дълъг път. Срамота ще е нашето приятелство да приключи тук.
– Защо ми се струва, че тук някъде остана погребан един комплимент?
Той изсумтя.
– Просто наблюдение. Не бях сигурен, че имаш тази сила. Макар че се надявах все пак.
– Наистина ли?
– Някога не си ли се запитвала защо исках да дойдеш с мен след нападението над Ийст Ривър? Не беше просто защото ми харесваше толкова много.
– Очевидно не. Искал си да ти покажа как бърникам из спомените на други хора.
– И това. Но също така, защото се стараех да се събера около себе си хора, които можеха да застанат до мен и да ми помогнат да изградим това бъдеще. Ако това бе станало, най-вероятно въобще нямаше да си губя времето, изпробвайки лагерната стратегия. Щях да се концентрирам директно върху върха. Все още е така.
– Само да не беше като хванат в капан в тази малка стъклена клетка – напомних му категорично.
– Така е – усмихна се Кланси. – Сега ще е толкова по-лесно да се отървем от всички, ако това, което ми каза Стюарт – по-големият Стюарт, – е вярно, то вие тежко сте поразили доверието към правителството. Аз щях да направя още една крачка напред. Баща ми. Неговите глупави съветници. Управляващите лагерите. Един по един – щях да им опропастя живота. Работата е там, Руби, че ти можеш да застанеш начело на тези деца и те ще те слушат. Ще го направят дори не поради друга причина, а просто защото ти си Оранжева и такава е йерархията на нещата. Но ти не можеш да накарш света да падне на колене по същия начин, по който аз ще го направя.
– Начинът, по който ще го направиш. Така ли? – попитах аз, чукайки по стъклото. – И кога да очакваме това?
Едно от ъгълчетата на устните му се повдигна нагоре и долових как студена капка от нещо се стича надолу по гръбнака ми.
– Руби, това е последният ти шанс да минеш от правилната страна на историята – уведоми ме той. – Повече няма нищо да ти предлагам. Можем да напуснем сега и никой няма да пострада.
Погледът му бе толкова черен и бездънен, колкото е бил винаги – той изсмукваше жизнените ми сили, опитваше се да ме удави в спокойните, лесни възможности, които предлагаше.
– Наслади се на времето в кутийката си – казах аз и се обърнах, за да си тръгна, държейки прането му пред себе си с отвращение.
– Едно последно нещо – извика Кланси. Аз не се обърнах назад, но това нямаше никакво значение за него. – Здравей, Майко!
Разтворих вратата към коридора, но жената вече беше изчезнала, прогонена от смеха на сина си.
Тази нощ спах непробудно... от онези сънища, които те хващат за гръдния кош и отказват да те пуснат лесно. Гласът в съня ми – същият, който отекваше някъде зад мен, докато вървях по познатия път към Колиба 27 в Търмънд, се промени и премина от дебелия баритон на мъж към силното, почти пискливо викане, но този път на жена.
– ... ставай! Руби! Руби, хайде...!
Осветлението в стаята отново бе запалено и подчертаваше пепелявия тен на лицето на Вида, което кръжеше над моето. Тя отново ме разтърси бурно, докато не се освободих и от последната частица объркващ сън.
– Какво се е случило? – Може би бяха изминали пет минути или пък пет часа. Така и не можех да кажа. Зу пристъпваше зад Вида, а бузите ù бяха целите мокри от сълзи. Страх ме разряза, когато грабнах ръката на Вида и усетих начина, по който тя трепери.
– Бях в компютърната зала – започна тя, а думите се заизливаха от нея. Тя трепереше ли? Вида да трепери? – Говорех с Нико и гледах снимките, които пристигаха, докато Коул ги правеше. Всичко вървеше спокойно близо час... Тъкмо си бях тръгнала, за да ида да си легна, когато бе дошла поредната снимка... и Нико изтича, за да ме спре и... и, Руби...
– Какво? Кажи ми какво става! – Опитах се да се разплета от чаршафа, а сърцето ми блъскаше в гърдите ми така, сякаш току-що бях спринтирала петнайсет километра.
– Единственото, което той повтаряше, беше... – Вида преглътна. – Той само повтаряше едно и също нещо: Стюарт е мъртъв.
Двайсет и първа глава