– Лиъм или Коул?
Въпросът, същият, който вече ù бях задала поне сто пъти, ставаше все по-неистов, докато вървяхме по коридора към компютърната зала. Часовникът на стената вътре отброяваше два сутринта.
– Вида – примолих се аз. – Лиъм или Коул?
– Още не знаят – отвърна тя и ми даде същия отговор, който ми бе дала предишните деветдесет и девет пъти, в които я бях попитала. – Не могат да разберат от снимката.
– Аз мога... – Думите излязоха преди дори да бях успяла да помисля защо това бе ужасна идея. – Нека да видя. Аз мога да ги различа.
– Не смятам така – тя хвана ръката ми, преди да съм нахлула в стаята. Едва усетих докосването ù. Цялото ми тяло беше станало ледено. Паниката правеше мислите ми несвързани, изблици на ужасяващи образи, преплитащи се с молби като „Не той, не те, не сега“. Просто не бях в състояние да наруша модела. Не можех и да си поема дъх.
– Не! – Тази единствена дума, остър лай от страна на Дунди, накара Вида да се спре. – Твърдо не! Заведи я обратно в стаята ù и останете там!
Отвън край прозореца висяха няколко Зелени.
– Изчезвайте! – озъби им се Вида. И побутнати от силата на гласа ù, те го направиха. Смушкваха се, за да ни сторят път, когато тя отвори вратата на компютърната зала и ме тикна вътре.
– Какво става? Случило ли се е нещо? – Сенатор Круз се появи в коридора. Алис не бе далеч зад нея, яркочервената ù коса беше събрана в хлабава конска опашка, а по лицето ù имаше червени следи от възглавницата и чаршафите ù. Вида най-вероятно се опитваше да им обясни, но аз не чувах нищо. Нико изглеждаше така, сякаш вече бе повърнал няколко пъти, а миризмата в компютърната зала май потвърждаваше тази теория. Докато се приближавах към него, забелязах, че бе облян в пот.
– Наистина ли... Наистина ли искаш да видиш?
– Това е много лоша идея! Руби, чуй ме, въобще не искаш да... – Гласът на Дунди изтъняваше, докато накрая се пречупи. Той се облегна назад на стената и зарови лице в ръцете си.
Нико не помръдна. Ръцете му лежаха отпуснати в скута му. Това ме принуди да се пресегна през него, за да прегледам серията от снимки, които бяха пристигнали през мобилния телефон на Коул. Имаше една за проба – далечна планина посред бял ден и гърбът на Лиъм, който я съзерцаваше и се взираше в далечината. Имаше три дузини снимки на ниска, разплута сграда, всичките направени след залез слънце. Той бе успял да улови агентите на СОП на пост отвън, както и една стълба до покрива на сградата, снайперист, застанал на позиция. Ако около лагера бе имало ограда, то Коул и Лиъм вече бяха проникнали през нея, когато бяха започнали правенето на снимките.
– Вътре ли влизат? – попита сенатор Круз. – Мислех, че трябваше да останат отвън?
Те наистина бяха влезли вътре. Изображенията бяха размазани и в тях липсваше яркостта на пълнолунието, която се наблюдаваше навън. Те бяха високо нагоре, загледани надолу в масите под тях и приведените глави, които се хранеха.
Децата носеха тъмночервени престилки... Същите униформи, каквито всички ние трябваше да обличаме в лагерите, но цветът... Не бях виждала тази разцветка от години...
Следващото изображение беше на едно от тези деца в униформа, взиращо се нагоре, с очи, вперени в телефона. Пръстът ми се поколеба над мишката, преди да щракне отново. Нико издаде приглушен гърлен звук, а ръката му обгърна моята.
– Руби, не искаш да...
Притиснах с пръст надолу.
Имаше един миг, в който умът ми не можеше да разбере какво вижда. Снимките бяха направени в рамките на тъмна стая. Стените бяха боядисани в черно, а лампите бяха наредени по пода вместо по тавана. Фигурата в центъра на стаята се бе свлекла напред в един стол – тежестта на тялото му напрягаше ограничителите, прокарани през гърдите му. Върху лицето му беше паднала руса коса, която го прикриваше. Ръката ми стисна бюрото, докато щраквах отново напред. Устата ми беше наводнена от метален вкус, когато забелязах пръските от кръв по врата и ушите му. Ъгълът на заснемане го правеше невъзможно за преценка. Имах нужда от друга снимка...
Щракване.
– Кой е направил тези снимки? – попита сенатор Круз, макар че никой, изглежда, не бе в състояние да ù отговори.
– Моето предположение е, че това са били хората, които са хванали... – Алис не беше сигурна дали ставаше въпрос за него, или за тях. За секунда аз самата загърбих въпроса, фокусирайки се върху екрана. Някой бе окачил лист хартия върху врата му. Две думи бяха надраскани върху него с дебел, неравномерен почерк: ПРОБВАЙТЕ ПАК.
В ъгъла на снимката имаше парченце от тъмночервен плат и въпреки че мозъкът ми знаеше какво ще последва и бе толкова сигурен, че започна да крещи вътре в главата ми, аз продължих към следващата снимка.