Огън.
Изображението – цялото – беше залято от бял пламък.
Огън.
Огън.
Екран от сив дим и...
Сенатор Круз се отдръпна от компютъра и отиде в далечния ъгъл на стаята, опитвайки се да избяга от гледката на овъглени останки.
– Защо? Защо са го направили? Защо?
Безстрастното, студено същество, което Детската лига бе успяла да изгради в мен, си проправи обратно път с нокти. И за секунда, за една-единствена секунда, аз успях да погледна към изгорения, обезобразен труп по един внимателен, леко отстранен начин, по какъвто учен щеше да разгледа експонат. Върху малката част от лицето му, която можех да видя, наличната кожа бе изгоряла, тъмна и груба – като коричка.
Върнах се обратно през снимките на огъня. Болните гадове, тези скапани откачени изроди, които бяха направили снимките. Щях да ги убия. Знаех къде да ги намеря. Щях да убия всеки един от тях. Задържах обзелата ме студена ярост с цената на всичко, което имах, защото тя караше болката да замръзне и не ми позволяваше да се затворя по начина, по който исках. Паренето на сълзите беше някъде в дъното на очите ми, гърлото и гърдите ми.
– Не мога да преценя – заяви Дунди, приближавайки се все по-близо до пълна истерия. – По дяволите...
Аз разглеждах по-ранните снимки, а стомахът ми беше стегнат като юмрук. Ако започнех да плача, другите нямаше да могат да спрат. Трябваше да се съсредоточа... Налагаше се... Спрях се на втората снимка на силуета върху стола, върху която вече му бяха поставили знака. Главата му беше увиснала наляво, но аз го зърнах. Не си го бях представила. Знаех кой е.
– Това е... – Вида отново се наведе напред. Ноктите ù се забиха в рамото ми. – Не мога...
Алис се бе завъртяла с гръб към страшния образ, победена от собственото си гадене. Но Нико... Нико ме гледаше. Усетих как думите напускат гърлото ми, но аз не ги чух.
– Това е Коул.
– Какво? – попита Вида, гледайки ту мен, ту екрана. – Какво каза?
– Това е Коул.
Хиляди иглички навлязоха във вените ми и започнаха да се целят в сърцевината ми. Аз се превих над бюрото, неспособна да говоря, да мисля или да правя каквото и да е друго, освен да виждам това тяло – тялото на Коул и онова, което бяха извършили с него. Поех кратък дъх и се помъчих да притисна болката. Исках си обратно вцепенения контрол. Главата ми се въртеше спираловидно все по-бързо и дори по-силно от стомаха ми. Защото знаех какво би имало значение за Коул. Знаех какво щеше да пита. „Къде е Лиъм?“ Ако Коул бе... Ако Коул беше...
– Сигурна ли си? – намеси се Дунди, когато като че ли никой друг не беше способен да го направи.
С периферното си зрение видях, че Лилиан дойде, и за един спиращ сърцето момент си помислих, че русата ù коса принадлежи на Кейт и че по някакъв начин тя и Хари вече бяха тук. Чух прошепнатото обяснение от страна на сенатор Круз.
– Хари... Ние трябва да му кажем... И на Кейт. За бога, Кейт...
– Аз ще свърша това – каза Вида, а гласът в гърлото ù бе точно толкова плътен, колкото ръката на Дунди около рамото ù. – Аз ще го направя.
– Дали Лиъм – започна Дунди. – Има ли... Можем ли да проверим, за да видим дали не са го арестували? Дали има някаква актуализация по мрежите?
Ако го бяха убили и бяха успели да го идентифицират, те щяха да актуализират профила му в мрежата на СОП и да го отстранят от данните на преследвачите, така че информацията да съвпада.
– Опитвам се да вляза в мрежата на СОП – информира ни Нико. – Опитвам се... Но ще стане по-бързо, ако проникнем през мрежата на преследвачите. Би ли ми дал данните си за вход?
– Ето. Аз ще ги вкарам – отвърна Дунди.
– Телефонът все още ли е включен? – чух се да питам, докато се изтеглях назад от компютъра в стола си. Не се доверявах на краката си, за да остана права. „Щяхме ли да получим още снимки?“ Или трябваше просто да си седим там и да не правим нищо друго, освен да ги чакаме да дойдат. Давех се в собствения си гняв.
– Червени? – повтори доктор Грей. – Сигурни ли сте? Може ли да видя снимките, моля ви?
Нико отново освети екрана и се прехвърли върху съседния до него компютър, за да работи. Доктор Грей разгледа снимките, прескачайки, докато намери това, което търсеше. Потресът и ужасът от него се запечатаха само в намръщването ù.
– Бил е вече мъртъв, когато това се е случило – каза тя. – Иначе щеше да е прокървил почти веднага заради раната във врата му.
И аз можех да ù кажа същото. Коул щеше да се бори докрай. Нямаше да се остави да го вкарат в програмата им. Щеше да се бори, докато не пламне напълно.