Тя поклати глава, обръщайки се да ме погледне.
– Ето затова. Затова имаме нужда от тази процедура. Тези деца не би трябвало да бъдат в състояние да вършат подобни неща и да вредят на себе си и на останалите.
Гневът ми изригна и ме погълна в облак от изприщващо недоверие.
– Не, ето заради това поначало никой не трябва да си прави експерименти с мозъците ни!
– Няма нищо в мрежата – информира ни Дунди. – Още не... Всякакви промени в системата на Специален отряд „Пси“ се появяват в мрежата на преследвачите след час – два.
– Ние... Нека да му дадем малко време. Той може все още да се опитва да се измъкне оттам. – Вида поклати глава и прокара ръце назад през косата си. – Последната снимка дойде преди час, щяха да изпратят още нещо, ако бяха заловили Лиъм... Нали?
Сенатор Круз погледна към мен.
– Къде е телефонът, който той ползваше, за да се свързва с баща си? Аз ще му се обадя.
– На горния етаж. В офиса. – Нико се изправи толкова внезапно, че прекатури стола зад гърба си. – Ще го взема. Имам нужда да...
„Се махна от тази стая – довърши съзнанието ми, – далеч от снимките.“
Той се върна за по-малко от минута. Гърдите му се повдигаха тежко, докато се опитваше да си поеме дъх. Сетне подаде на сенатора малък сребрист флип телефон... само за да го изпусне, когато внезапно екранът светна и той започна да вибрира.
За момент никой не помръдна. Телефонът звънна. Той звънеше, звънеше, звънеше.
Дунди се хвърли към него и го сграбчи от пода, преди да е спрял да звъни.
– Ало?
Тялото му се отпусна с облекчение.
– Лий... Ей... Ей, Лиъм, къде си? Ти трябва да...
Сенатор Круз се озова до него даже преди мен, изтръгна телефона от хватката му и заглуши протестите му с ръкомахане, докато го поставяше на високоговорител.
– ... взеха го. Не можах да направя нищо. Не успях...
Този глас, който познавах така съкровено, както собствената си кожа, който бях чувала да се смее, да изтънява от страх, да беснее, да флиртува безсрамно, не беше онзи, който се носеше през малкия телефон. Почти не можех да го разпозная. Лошата връзка го караше да звучи далечно, сякаш в другия край на някоя магистрала, намираща се извън нашия досег. Думите от гърдите му излизаха толкова дрипави, толкова сурови, че беше почти непоносимо да го слушаш.
– Лиъм, говори сенатор Круз. Искам да си поемеш дълбоко дъх и преди всичко друго да ме уведомиш, че си в безопасност.
– Аз не... Не знам дали това е позволено... Това бе единственият номер, който можех да си спомня. Знам, че линията не е подсигурена в действителност...
– Ти постъпи съвсем правилно – увери го сенатор Круз, а гласът ù бе успокояващ. – Откъде се обаждаш?
– От уличен телефон.
Вида пристъпи до мен, а очите ù се приплъзнаха върху лицето ми. Аз не можех да говоря. Неестествена скованост се настани в центъра на гърдите ми. Не бях способна да кажа нито дума.
– Не можах да го измъкна... Влязохме вътре, правихме снимки. Един от тях ни видя и не можахме да се измъкнем... Те стреляха по него. Той падна и аз не можах да го измъкна. Опитах се да го нося, но те ни видяха и откриха огън... Не исках да си тръгвам. Наложи се... Чули ли сте нещо по новините? Хари дали ще има възможност да разбере къде го държат? Имаше толкова много кръв...
Той не знаеше.
Погледнах към Дунди. Той изглеждаше така, сякаш бе вдигнал очи нагоре и бе видял препускаща право към него кола. Взех телефона от сенатора и го превключих на нормален режим.
– Той... Лиъм – задавих се аз. – Не е успял. Изпратиха ни доказателство.
Струва ми се, че до този момент шокът и паниката, свързани с новините за Лиъм, бяха изключили онази част от мен, която иначе щеше да ме накара да мисля през спецификата на онова, което се беше случило. Дали Коул е бил жив, когато те бяха довели Червения. Дали е знаел какво се случва, дали се е страхувал, дали е усещал болка. Но нещо се разби в мен, след като му разкрих станалото. Крехката врата, която пъдеше болката навън, се огъна, а след това избухна в дъжд от трески, които пробиха всяка част от мен. Не можех да дишам. Наложи се да притисна ръка към устата си, за да не се разплача. Моят приятел – Коул – как можеше това – защо трябваше да става така? След всичко преживяно, защо трябваше да свърши така? Ние щяхме да направим нещо... за първи път, та той имаше бъдеще пред себе си...
Дунди пристъпи напред и се пресегна за телефона, но аз се отскубнах далеч от него, усуквайки се извън обсега му. Чувствах се подивяла от гняв и болка, сякаш някой бе хвърлил киселина върху кожата ми. Трябваше да запазя тази връзка с Лиъм. Трябваше да остана с него. Това щеше да го унищожи, агонията от знанието бе също толкова остра, колкото и самата загуба. Не можех да загубя и Лиъм.