– Какво искаш да кажеш с „доказателство“? Какво са му направили? – Всяка свързаност изчезна. Лиъм се срутваше с всяка нова дума, докато накрая не се разрида. – Не можех да го измъкна...
– Не – казах аз с дрезгав глас. – Разбира се, че не си могъл. Не е имало начин, а и той не би искал да се опитваш, ако това щеше да означава да заловят и теб. Лиъм, знам, че сега не го усещаш по този начин, но ти си постъпил правилно.
Звукът от неговия плач накрая ме събори и мен. Захватът ми върху телефона се отпусна, а ръката ми загуби сетивността си, което позволи на Дунди най-накрая да го измъкне надалеч от мен.
– Приятелче. Приятелче, знам. Толкова съжалявам. Може ли да стигнеш обратно дотук? Имаш ли нужда да дойдем да те приберем? – Той приглади косата си назад с ръка и стисна очите си. – Добре. Искам от теб да ми разкажеш всичко, но трябва да го сториш лично. Ще ни позволиш да се погрижим за теб. Спри се малко. Нормално е...
Дунди ми хвърли безпомощен поглед. Протегнах ръка за телефона.
– Няма да се върна. Не мога... Това е...
Аз го прекъснах.
– Лиъм, чуй ме. Аз ще дойда да те взема, но ти трябва да ми кажеш къде си. Ранен ли си?
– Руби... – Той рязко си пое дъх. В този момент съумях да си го представя как най-вероятно изглеждаше – все още в черните си дрехи за Операция, лявата му ръка, опряна в алуминиевия корпус на мобилния телефон, лицето му – зачервено и диво. Този образ отново разби сърцето ми.
Стиснах телефона толкова плътно, че долових как евтиното пластмасово покритие проскърцва. Завъртях се така, че да съм с лице към ъгъла, а не към галерията от лица, които се взираха в мен. Свлякох се долу в далечния ъгъл на стаята.
– Всичко ще се нареди...
– Нищо не може да се нареди! – извика той. – Стига си повтаряла това! Нищо! Аз няма да се връщам! Трябва да кажа на Хари и... и на мама. О, господи – на мама...
– Моля те, нека да дойда да те взема – помолих му се аз.
– Не мога да се върна там при вас... – Чувството на гадене, което растеше в мен и усукваше стомаха ми, се надигна като връхлитаща вълна. Гласът му сякаш се появяваше и изчезваше. – Линията се разпада, а аз нямам повече пари...
– Лиъм? Чуваш ли ме? – Паниката ме удари в главата, подобно на втурнал се рояк оси.
– ... Аз знаех, че това ще се случи... По дяволите... Ти... Съжалявам... Руби... Съжалявам...
Не знам кога или пък как бе успяла да се промуши през толкова много хора, или дали се бе престорила на толкова малка и тиха, че е била тук през цялото време, без да я забележа. Зу... Тя взе мобилния телефон. Опитах се да си го върна, но тя го бе сложила на ухото си и повтаряше отново и отново... с глас, сладък като малки камбанки:
– Не си тръгвай! Моля те! Не си отивай! Върни се! Моля те...
Чух сигнала за свободно. Чух този звук, видях как телефонът се изплъзва от пръстите ù и разбрах, че всичко бе приключило. Дунди се пресегна към нея и тя се вкопчи в него, заравяйки лице в рамото му.
– Хайде, да идем да пийнем малко вода. Или пък на въздух. Да направим... нещо.
– Искам да отида и да го намеря – казах аз.
– Аз ще ида с нея – добави Вида бързо. – Нико може да проследи разговора.
– Не може – нежно ме осведоми Дунди. – Ти имаш отговорности тук.
„Е, и?“, исках да изкрещя. Исках да си оскубя косата или да си разкъсам блузата... но не можех. Не можех да направя нито едно от тези проклети неща, защото Коул бе изтръгнал това глупаво обещание от мен. „Грижи се за нещата, шефе! Грижи се за нещата!“ Кейт и Хари нямаше да са тук още два дни. Трябваше да... Налагаше се да кажа на всички.
„Той ти се довери за това. Вярваше, че ти можеш да се справиш. Сега трябва да го сториш.“
Неотменимо беше. Ако Коул не бе тук, ако Лиъм нямаше да се върне, тогава аз бях отговорна за нещата и трябваше да съобщя на останалите. Трябваше да остана тук и да се погрижа за всичко.
– Само ми дайте една минута – помолих аз. Имах нужда от една-единствена. Влязох устремено в старата стая на Кейт и затворих вратата зад себе си. Намерих ръба на малкото легло в тъмнината – същото, на което аз и Лиъм бяхме спали предната нощ, и се отпуснах тежко върху него. Ръцете ми се протягаха по грубите чаршафи, докато не намериха меката тъкан на суитшърта с качулка, който той бе оставил след себе си. Зарових лице в плата, поглъщайки аромата му, докато най-накрая не освободих всичко чрез един тих, изгарящ гърлото писък.