Навън все още бе тъмно като в рог, но вече бяхме навлезли в избледняващата периферния на отблясъка на прожекторите. От Коул се дочу тиха ругатня, след което той се обърна и ни направи знак с ръце да се върнем назад. Вида извади пистолет и се завлачи обратно по корем, като теглеше Дунди със себе си – с ръка, сграбчила ризата му.
Вятърът повдигна задната част на якето ми и изложи голата ми кожа на хладния въздух. Вляво от нас ламаринените листове, които облицоваха релсите, трещяха така, сякаш всеки момент щяха да експлодират. „Бавно – съветвах се сама аз. – Не се паникьосвай. Напредвай бавно.“ Резки движения или силни шумове щяха само да привлекат вниманието на войниците...
Чу се припукване като от счупена кост, когато цял отломък от металната облицовка на стената излетя, подхваната от порив на вятъра, и се устреми право към нас. Приведох се, покрих главата си със свободната си ръка, а мозъкът ми вече пресмяташе колко бързо щеше да ни се наложи да се изправим и да се затичаме веднага, след като листът се удареше в релсите и започнеше да трака около нас.
Мина един силен удар на сърцето... два... три... С изключение на вятъра и на собственото ми тежко дишане, нямаше нищо друго освен тишина. Повдигнах глава и зърнах шокираното изражение на Коул, което премина в облекчение. Обърнах се назад, за да проверя защо.
Лиъм бе изпънал напред едната си ръка в посока към огромното парче обшивка. То бе замръзнало на мястото, на което се бе ударило в земята при първото си опасно подскачане, и все още бе насочено към нас. Ръждясалият метал стоеше прав и се тресеше като изопнат мускул, но въпреки това не помръдваше напред. Лицето на Лиъм бе като каменна маска на концентрация. Бях го виждала да вдига и хвърля благодарение на способностите си много по-тежки неща, но силата на вятъра и нашето излагане на него воюваха с контрола му.
Дунди се размърда, но Лиъм каза тихо:
– Държа го!
Коул изщрака веднъж, за да привлече вниманието ми, сочейки нагоре към магистралата. Фигурите, които бяхме зърнали там – войниците, – се движеха отново. Прожекторите, които бяха насочени към нас, бяха изгасени точно когато един друг военен камион пристигна и застана до вече паркираните две коли. Отне ми миг да разбера какво се случваше в действителност.
„Там са не за да сменят колите и светлините.“ Не за да патрулират или като съгледвачи.
Един от джиповете оживя с боботене, направи широк завой през празните ленти на магистралата и замина на запад. Задържах погледа си върху смаляващите му се задни стопове, преди да се загледам отново към светлините. Никакво движение. Приключено беше.
Коул бе стигнал до същия извод. Той се изправи бавно и ни направи знак да сторим същото. Лиъм изсумтя за последно, издигна металната облицовка над нас с помощта на способностите си и я запрати в посока на сухото циментово корито на река Лос Анджелис. Сетне позволи на брат си да го изправи на крака, но го избута настрани.
– За човек, който е доста зле в спортовете, показа изненадващо завидни рефлекси.
– Това вероятно е благодаря на език, който не говоря – отбеляза Лиъм, а челюстта му бе стисната, когато се обърна, за да погледне напред. – Може ли да се размърдаме?
Коул остана взрян в него още момент. Лицето му бе неразгадаемо.
– Добре. Да вървим!
Когато стигнахме пеша до Глендейл, слънцето вече бе изгряло и светеше над нас. Районът, въпреки че по същество се водеше извън периметъра, установен от военните, все още беше достатъчно близо до разрушенията, което вероятно бе провокирало официална или предизвикана от паника евакуация. Около нас нямаше жива душа. Коул ни бе изпреварил, за да разузнае близките улици от съображения за сигурност, но долавях някакво чувство – неестествено жужене по кожата ми, което ми пречеше да се отпусна. Държах главата си изправена и търсех извора му. Оглеждах всеки ъгъл, близките покриви, дори хоризонта на нащърбените очертания на Лос Анджелис. Това, което започна като въздигащ се на вълни буреносен облак на безпокойство, се превръщаше в нещо по-остро и приемаше по-ясни размери. Страхувах се, че няма да добие пълна форма, преди да започне да се сипе над нас като ножове.
Запрашването от пепел и сажди тук бе измито и бе преминало в застояли дъждовни локви още преди няколко нощи. Поклатих глава. Всичко изглеждаше... странно. Сградите не разкриваха никакви отворени рани, бяха нацапани в бледосиво, а не в заплашителното черно, характерно за вътрешността на града. Прекрачих циментова маркировка, указваща паркинг място, и хвърлих бърз поглед към сградата – заключена бакалия.