– Моля ви – обърнах се аз към нея и Дунди, – идете вземете децата и ги изведете... Аз трябва да се погрижа за Кланси, но скоро и аз ще дойда. Моля ви се! Издърпайте сървъра и вземете каквото можете от шкафа.
Запасите от оръжия не бяха големи. Децата, които бяха отишли до пречиствателните станции, бяха събрали повечето пистолети като предпазна мярка. В базата бяхме останали пределно малко хора и повечето бяха деца от Оазис, които бяха толкова малки и неопитни, че не можеха да участват в Операции. Не бяхме имали време да ги обучим за нещо подобно.
– Ако си мислиш, че ще те оставя, направо си се побъркала! – отбеляза Дунди.
Аз удвоих натиска си, а счупените ми нокти разрязваха кожата му.
– Тръгвайте! Трябва да тръгнете веднага! Веднага! Местоположението на Ранчото е издадено. Трябва да изкарате децата навън. Вземете също сенатор Круз и доктор Грей. Чарлс! Чуй ме! Ще бъда точно зад теб, но ако... Ако се позабавите още малко, никой няма да може да си тръгне. Давайте!
Тъмните очи на Вида проблеснаха, когато тя го хвана за ръка и започна да го дърпа настрани със сила.
– Нали ще ни последваш?
– Ще ви последвам.
Изтичах от компютърната зала, пробих си път с рамене през двойните врати и се заковах намясто. През мен премина тръпка, когато неестествената тишина в коридора бе белязана от звука на истеричен глас. Разпознах го с чувство на ужас и потъване.
Завъртях се към склада. Вратата вече бе отключена и оставена частично отворена. Безпокойството ми се увеличи и вече не можех да кажа дали тихите ревове, които дочувах в далечината, бяха истински хеликоптери, или пък продукт на моето неистово въображение.
– ... ти обеща! Бе обещал, че повече няма да правиш това!
Втурнах се по малкия коридор, през отворената врата и се озовах насред вече разиграващата се сцена.
Ръцете на Нико се бяха вкопчили в черната му коса и унищожаваха зализаната ù назад форма, което я караше да стои паднала във всички посоки. Той крачеше редом до килията на Кланси – лицето му бе яркочервено, сякаш беше плакал.
– И го направи с нея! Как можа да нараниш Руби? Как можа?
Кланси седеше на леглото с кръстосани крака, изглеждаше леко раздразнен, но иначе невъзмутим от избухването на Нико, което се случваше пред очите му. Щом влязох, очите му се пренасочиха към мен, а ръцете му се скръстиха здраво върху гърдите му. Нико не бе пристъпил в килията. Слава на господ! Но у него видях копие на ключовете, които държах в ръката си.
„Комплектът на Коул“, осъзнах аз. Смогнали бяхме да съхраним тази част в тайна от повечето деца тук, в Ранчото, но Нико може би беше видял как някой от нас влиза вътре или пък бе намерил някакъв вид план на сградата на някой от сървърите. По дяволите, та той можеше и просто да се бе досетил.
– Руби, това не може постоянно да му се разминава! Не става! – В очите му имаше сълзи. – Трябва да го накараш да напусне. Просто го остави да си иде. Преди...
– Най-после – обърна се към мен Кланси. – Можеш ли да го изкараш оттук? Вече имам достатъчна мигрена.
– Ако главата те боли сега, представи си как ще се чувстваш, когато ти я откъсна от врата – озъбих му се аз.
Той се подсмихна и ме огледа от горе до долу.
– Май си имала интересна вечер.
– Млъкни! Млъквай! Руби, той... – Нико си пое дъх. – Както вече ти казах, той може да контролира телата на други хора. Той може да ги движи като марионетки, при това, без те да го осъзнават. Правеше го през цялото време с всички изследователи. Знам, че той може да го върши... и той те е накарал... принудил те е да изпратиш онези съобщения чрез сървъра!
За миг бях сигурна, че той ще се опита да отрече всичко и да обвини Нико, че съвсем е изперкал. Но Кланси не си направи труда да скрие малката усмивка, подпъхната в ъгъла на устата му.
– Ама аз май наистина успях да те заблудя, а?
– Ти... – Идеята за това ми дойде твърде много. Проникването му в съзнанието ми, докато бях заспала, не ми позволяваше да усетя гъделичкането, което слизаше отзад по черепа ми и се появяваше, когато някой се мъчеше да установи принудителна връзка между нашите умове. Той ме бе разхождал като кукла, бе подслушвал разговорите, бе откраднал цели моменти от живота ми. Аз се бях превърнала в неговите очи и уши, а дори не знаех, че това бе възможно.
– Откога? – попитах аз.
– От колко време имаш тези „главоболия от стрес“? – Кланси скръсти ръце в скута си. – Те са особено ужасни, нали? Радвам се, че не само аз страдах от тях. Но ти трябва да си знаеш, че единствено и само ти си за обвиняване. Всеки път, когато проникнеш в нечий ум, ти образуваш връзка с него – спомените, мислите стават и твои. Всеки път, когато влезеше в съзнанието ми, всеки път, когато аз проникнех, тъй като защитата ти бе свалена, ти ми позволяваше да укрепя връзката ни. Ти си причината аз да съм в състояние да направя това.