Въртенето в главата ми се забави успоредно с движението около мен. Чувствах как времето виси някъде в близост до мен и чака да възобнови обичайното си темпо. Мракът се плъзна в краищата на зрението ми и се процеди през ума ми като капка мастило във вода. Но в момента контролирах ситуацията и имаше едно последно нещо, което трябваше да им кажа, последна идея, която да отпечатам в съзнанията им.
– Аз съм Зелена.
Събудих се от студена вода и нежен женски глас.
Миризмата на белина.
Усещането в устата след повръщане.
Сухо гърло.
Напукани, стиснати устни.
Металното чукане и тракане на стар радиатор в мига, преди да изпусне топла глътка въздух.
– ... да се направи тестът, когато субектът е в съзнание...
„Събуди се – заповядах си аз. – Събуди се, Руби. Събуди се...“
– Добре. С това не може да се допуска объркване, разбирате ли?
Издърпах се нагоре и навън от мъглата, съшита от болка и умора. От съня по очите ми се бяха образували гурели. Постарах се да вдигна ръка, за да ги избърша и да облекча сърбежа във върховете на пръстите си. Самозалепващите ленти се огънаха, но ме задържаха, врязаха се в голите ми китки със злобно ухапване, докато се мъчех да се изправя от вледенената метална маса за изследвания.
Оказа се, че студената вода въобще не беше вода, а пот. Тя капеше в белия пастмасов накрайник, който улавяше всеки трудно затоплен дъх. Черните петна, плаващи в зрението ми, започнаха да се изчистват, приспособявайки се към грубата изкуствена светлина в стаята. Парчетата се наместваха.
Плакатът на стената – онзи с цветната табличка, очертаваща способностите на всяка една група от Червени до Зелени – класификационна система „Пси“. Устните ми оформиха думите, които седяха там най-отгоре.
Високо в ъгъла на стаята окото без клепач на камерата мигаше като сърдечен пулс.
„Успокой се, Руби. – Поне рационалната част от мозъка ми все още работеше. – Успокой се. Ти си жива. Успокой се.“
Благодарение на чистата ми воля и на нищо друго, успях в крайна сметка да озаптя пулса си. Вдишах през носа си, издишах през зъбите. Това беше Търмънд – Лазаретът. Разпознах лимоновия аромат на ужас и звуците на плачещите наоколо деца, тракането на колички, стъпките на тежки обувки и въпреки всичко все още някаква част от ставащото ми се струваше нереална – дори и докато последните мигове в Ранчото се удряха обратно в мен. Флашката – ботушите ми все още бяха на краката ми. Слава на господ, не ги бяха взели. Опитах се да усукам крака си около ограниченията, но не успях да я почувствам покрай глезена си. Огънах крака си, а след това изпънах пръсти и почти се разплаках от облекчение, когато долових очертанията на острите пластмасови ъгълчета под петата си. Явно се беше хлъзнала надолу.
„Ти не дойде тук случайно – напомних си аз. – Останалите се нуждаят от теб, за да приключите с това. Вие трябва да го довършите.“
Стиснах очите си, мъчейки се да блокирам образите, които се изливаха от най-тъмните ъгли на моето въображение. „Те нямаше да те доведат тук, ако щяха просто да те убият.“ Видях образа на бледото, сиво лице на Ашли. Начинът, по който безжизнената ù ръка бе тупнала на земята и висеше в канавката, в която иначе щяха да я положат. Може би просто им се налагаше да имат официален отчет за това къде ще бъде погребано тялото ми.
И изведнъж... вече нямаше никакво значение какво съм и какво бях преживяла. Отново бях на десет години, очаквайки в смразяваща тишина някой да ме събуди от този кошмар, в който бях допуснала да ме хванат. „Помогнете ми – помислих си аз. – Някой ще ми помогне ли...“
Съкровище.
Притворих очите си, регистрирайки този познат глас, който шепнеше в ухото ми. Задавих се пак, но този път от мъка. „Не ми позволявай да прецакам нещата, моля те. Помогни ми“, нареждах наум. Бях сама тук. Знаех, че ще е така. Но все пак... някак бях подценила колко ужасяващо щеше да бъде. Пресегнах се към образа на Коул и го задържах в предната част на съзнанието си. Той не би се страхувал. Той не би ме напуснал.
„Трябва да излезеш оттук. – Усетих как думите се настаниха в ума ми. – Не само заради тях, но и заради себе си. Трябва да излезеш оттук на собствените си два крака.“
Вратата се открехна със скърцане и звуците от останалата част от сградата нахлуха. В процепа се появи лице на старец – сивата коса обрамчваше главата му като чепка стар прах. Очите му се присвиха зад очилата му, но аз не можах да го позная. Не и докато не пристъпи навътре и не засмуках в дробовете си потресаващия му мирис – алкохол и лимонов сапун. Д-р Фриймонт все още бродеше из залите на това място.